Черният манастир [bg]

Моментът не носеше на Меркадо онова удовлетворение, което очакваше. Щеше да е много по-добре, ако Вивиан и Пърсел вече се бяха сдърпали за случилото се и Франк се мусеше по време на коктейлите или на вечеря.

Хенри нямаше желание да се кара, затова отбеляза:

— Ние сме цивилизовани хора, Франк. И тримата непрекъснато ще сме заедно, когато се наврем в гъсталака. — Моментално съжали за избора на думи. „Да се наврем в гъсталака ли?“ Мръсно подсъзнание? Потисна усмивката си.

— Добре де. Няма нищо — каза по-младият журналист.

„Как така нищо?!“ На Меркадо му се искаше да му каже, че всъщност я е чукал, но така щеше да прати целия им план по дяволите.

— Тя е много привързана към тебе, Франк — вместо това каза той.

— Точка по въпроса.

— Впрочем, според мен трябва да обсъдиш този въпрос с нея.

Пърсел не отговори. Меркадо започваше да го дразни. Темата за Вивиан обтягаше отношенията им и фамилиарността на другия мъж щеше да му донесе най-малкото юмрук в корема, както го беше предупредил в Рим. Само че Франк не искаше да провали мисията им. Пък и Хенри му харесваше.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че когато минаваше покрай нас, летеше прекалено бавно — рече Меркадо.

— Остави пилотирането на мене, Хенри.

— Мисля за себе си. Аз съм твой пасажер. Както и Вивиан.

— Не се бой. Ако това ще те успокои, пилотските ми качества направиха силно впечатление на синьоре Бокачо.

— Добре. Обаче дали ще ти позволи пак да пилотираш аероплана му?

— В момента мисли по въпроса.

— Този аероплан ни е нужен. А как е самият синьоре Бокачо? Преструва ли се, че марксистите не са взели властта и досегашният му спокоен живот продължава постарому?

— Не, като че ли е наясно, че това е краят.

— Явно е по-голям реалист от мнозина мои сънародници в бившите британски колонии.

— Така е.

— Със стария световен ред е свършено.

— Абсолютно. Синьоре Бокачо се интересува дали нашият вестник иска да купи „Мия“.

— Кого?

— Аероплана. „Мия“.

— Ааа… едва ли.

— Попитай, ако обичаш. Синьоре Бокачо иска да се измъкне оттук — поясни Франк.

— И ще постъпи правилно. Трябваше да му кажеш, че обмисляме да купим неговия аероплан, за да продължи да ни го дава под наем.

— Може и да съм му намекнал нещо подобно.

— Голям си измамник, Франк.

— Аз ли?! Ти току-що ми каза, че е трябвало да го излъжа.

Донесоха им закуската и Пърсел каза:

— На отиване към летището с таксито видях деца с подути коремчета.

Меркадо помълча малко, после призна:

— Понякога ми се плаче за тази страна.

— Ако беше видял каквото видях в Камбоджа аз, щеше да ти се плаче и за нея. — Погледна го в очите. — Може да плачем за целия свят, Хенри, само че с това няма да го променим.