Черният манастир [bg]

— Забелязах.

— Добре де, започва да заглъхва някъде към сто и десет километра в час. Но когато беше малка, „Мия“ можеше да лети и с осемдесет. Всъщност има ли значение? Движете се достатъчно високо, за да има време да се нормализира — пък и защо ви е да летите толкова бавно?

— Искам да летя ниско и бавно. И да правя резки завои. „Мия“ ще се справи ли с това?

Синьоре Бокачо се втренчи в него изпитателно.

— Пътят до Гондар не е такъв, приятелю. Гондар е на по-малко от петстотин километра северно от столицата. И няма никакви резки завои.

— Ние сме тук, за да отразяваме войната, синьоре.

— Този аероплан не е за такива неща. Той си знае пътя до Гондар по права линия. Не обича да стрелят по него. — Търговецът завря показалец в една от дупките от куршуми, после погали корпуса и изтупа длани. — Властите не искат никой друг да наблюдава войната от въздуха. Това е тяхна работа. Ако имате такива намерения, ще си помислят, че шпионирате за роялистите. Или за еритрейците, британците или американците…

— Полетна скорост? Височина?

— Тази писта е на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Ще наберете оптимална полетна скорост, ако се издигнете, да речем, на три хиляди и шестстотин. Ще ви отнеме прекалено много време да се издигнете по-нависоко. Особено с четирима души на борда. Когато летите над долини, може да се спускате по-ниско, ако искате, само недейте забравя, че при полет на височина две хиляди и петстотин метра може да се блъснете в някоя планина, висока две хиляди и седемстотин. Разбирате ли?

— Si. А максимална скорост?

— Сигурно може да наберете до двеста и осемдесет километра в час. Аз обикновено стигам до Гондар за два часа и половина.

— Как е витлото?

— Различно. Понякога сто-двеста оборота в минута. Не го мислете.

— Не ме интересува, стига да не отхвърчи от аероплана.

— Главината е здрава. Няма пукнатини.

— Да се надяваме.

— Да не ме мислите за… pazzo? — Италианецът се почука с пръст по слепоочието.

— Е, ако вие сте луд, синьоре Бокачо, и аз не съм наред.

Търговецът се засмя, после впери очи в Пърсел и го посъветва сериозно:

— Не си правете майтапи с „Мия“, приятелю. Иначе ще ви убие.

— Capisco. А сега ще ме научите ли да я управлявам?

Бокачо се усмихна.

— Още ли искате да летите с нея? След всичко, което ви казах?!

— Щом могат етиопците, мога и аз.

Бокачо отново се вторачи в него.

— Каквато и да е целта ви, явно е много важна.

— Не по-малко от вашето кафе, синьоре Бокачо.

— В тази страна стана много тягостно — изведнъж без връзка заяви италианецът.

— Най-добре да си заминете.