Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Настрадин Ходжа излязъл и го оставил насаме с Турахон.
Минал час, втори. Едноокият не излизал от гробницата. Настрадин Ходжа седял на старо протрито чердже под сянката на бряста и докато търпеливо чакал, беседвал със стария пазач за дервишизма и за неговите предимства пред всякакъв, друг начин на живот.
— Нищо да нямаш, нищо да не желаеш, към нищо да не се стремиш, от нищо да не се боиш, а най-малко от телесна смърт — говорел старецът. — Иначе не може да се живее в тоя скръбен свят, където лъжа затрупва лъжата, където всички се кълнат, че искат да си помагат един друг, а си помагат само да умрат.
— Това не е животът, а неговата ялова сянка — възразявал Настрадин Ходжа. — Животът е битка, а не живо погребение.
— Колко до външния, телесния живот, твоите думи, друмниче, са напълно справедливи — отвърнал старецът. — Но има и вътрешен, духовен живот — единственото наше достояние, над което никой не е властен. Човек трябва да избира между доживотното робство и свободата, която може да се постигне само във вътрешния живот и само с цената на най-голямо отричане от телесните блага.
— А ти намери ли я?
— Да, намерих я. Откакто се отказах от всичко излишно — аз не лъжа, не се подмазвам, не подлизурствам, понеже нямам нищо, което да могат да ми отнемат. Освен старческия ми телесен живот. Нека го вземат; откровено казано, той не ми е толкова мил… Я гробницата на Турахон; моллите не го обичат, заптиите преследват неговите почитатели, но аз, както виждаш, не се страхувам да му служа открито, съвсем безкористно, само от вътрешно влечение.
— Че е безкористно, виждам по дрехата ти — забелязал Настрадин Ходжа и посочил халата на стареца, неописуемо окъсан, с шарени закръпки, парцалив — ушит сякаш от онези гирлянди и панделки, които висели наоколо по дърветата.
— Аз не искам много от живота — продължавал старецът. — Тоя дрипав халат, глътка вода, къшей ечемичен хляб — и толкоз. А моята свобода, е винаги с мене, понеже тя е в душата ми!
— Не се докачай, почтени старче, но тогава всеки покойник е по-свободен от теб, защото на него вече хептен нищо не му трябва, дори глътка вода! Нима пътят към свободата е непременно път към смъртта?
— Към смъртта — не знам… Но към самотата — непременно.
Старецът помълчал и завършил с въздишка:
— Аз отдавна съм самотен.
— Не е истина! — отвърнал Настрадин Ходжа. — В думите ти аз долових и болка за хората, и жалост към тях. Твоята жалост отеква в много сърца — значи ти не си самотен на земята. Живият човек никога не е самотен. Хората не са самотни, те са общност — това е най-дълбоката истина на нашето съвместно битие!
— Приказки за утеха! От студ, вятър и дъжд хората се бранят със стени, а от жестоката истина — с разни измислици. Брани се, друмниче, брани се, понеже истината за живота е страшна!
— Да се браня ли? Не, почтени старче — аз не се браня, аз нападам! Винаги и навсякъде нападам, в какъвто и образ да ми се покаже земното зло! И ако ми е писано да падна в борбата, никой няма да каже, че съм отбягвал боя! И моето оръжие ще го поемат други ръце — ще се погрижа за това!
Разпаленото слово на Настрадин Ходжа било прекъснато от появяването на едноокия от гробницата. Лицето му било смирено и бледо. Докато той се миел на езерото, старецът разправял:
— Всяка година този нещастник посажда при гробницата, фиданка гюл с надежда, че ще се хване и това ще бъде знак за прошка. Но досега не се е хванала нито една. Плаче ми се, като го гледам; ти позна, друмниче, аз съм милозлив! Освободих се от користолюбието, от славолюбието, от завистта, от чревоугодничеството, от страха, но не можах да се освободя от жалостта. Аллах ми е дал меко сърце и то не иска да закоравее.
През това време едноокият вършел своето: извадил, от пазвата си увита в мокър парцал фиданка, разрохкал пръстта с ножа и забол фиданката пред входа на гробницата.
— Няма да се хване — прошепнал Настрадин Ходжа на стареца. — Не се сади така.
— Може пък да се хване — отвърнал старецът. — Аз ще я понаглеждам, ще я поливам три пъти на ден.
Настрадин Ходжа забелязал сълзите, които блеснали в дъното на старите очи.
Работата при гробницата била свършена. Нашите пътници си взели сбогом със стареца и напуснали прохладната сянка на Турахоновата кория.
А Коканд ги посрещнал с горещ прахоляк, навалица и блъсканица пред градските порти. Започвали големите пролетни пазарища, портите не можели да пропускат всички пристигащи.
От външната страна край градските порти гъмжал пъстър стан с навеси от тръстикови рогозки, сергии от конски чулове, механи и чайхани, в които кипял алъш-вериш. Край пътя в малки ровини седели просяци, сухи и жълти като безводната земя наоколо — те изглеждали родени от пръстта, сякаш растели от нея или напротив, бавно враствали в нейните дълбини. А встрани, под непоносимия грохот на тъпани, рев на медни тръби и пискливи зурни, се надпреварвали в презрените си фокуси шутове, факири, укротители на змии, танцувачки, въжеиграчи и прочее развратители на мюсюлманските сърца. Над тази многоезична сбирщина, в матово-белезникавото небе висяло нажежено слънце — плоско, мътно, без лъчи; наоколо само прах и прах — той летял, носен от вятъра, скърцал между зъбите, влизал в носа, в очите, в ушите.