Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Наближаваше пладне, когато стигнаха един кръстопът и Цефело направи знак да спрат. В далечината застрашително изтрещя гръмотевица и вятърът профуча между дърветата, като вдигна облак прах и сухи листа. Цефело се приближи с коня си до фургона.
— Лечителю, тук се разделяме. Вие хващате пътя на юг и до довечера ще стигнете Дупката. Аз изпълних своята част от сделката и… друго не се очаква от мен.
— А може ли да вземем и някакви хранителни продукти? — попита Уил.
— Колкото за ден-два, не повече — мрачно отвърна Цефело. Нещо го безпокоеше, това беше повече от ясно.
— А как ще се намерим, за да ти дам твоята част от наградата? — изведнъж попита южнякът.
— Наградата? Ах, да. Ти гледай да свършиш работата, останалото е моя грижа.
Той беше готов да тръгне, но Уил го спря:
— Един кон би ни свършил добра работа. Мисля, че…
— Нямаме излишни коне — го прекъсна Цефело. — Хайде, че бурята наближава.
Старата циганка подаде на Уил малък вързоп. Южнякът го метна през рамо и хвана ръката на Амбърли. — Със здраве, Цефело. — Късмет, Лечителю!
Минаха покрай коня на Еретрия. Момичето втренчено ги гледаше, а вятърът развяваше косите й. Уил се спря за миг и й протегна ръка.
— Довиждане, Еретрия.
Тя само кимна с мрачно застинало изражение на красивото си лице и без да му подаде ръка, пришпори коня си.
Хийбъл прекара сутринта в дърводелската си работилничка. Дялкаше фигурката на дива котка, а мисълта му се връщаше отново и отново към снощния разговор. Не можеше да разбере защо елфите не се вслушаха в предупреждението му. Във всеки случай беше почти сигурен, че не търсят някакъв си корен, а нещо много по-важно. Но, естествено, не биха доверили тайната си на негодник като Цефело. А дали пък не беше нещо, свързано с онази древна магия, за която дори вещиците не знаеха нищо със сигурност?
Небето над главата му застрашително потъмня и воят на вятъра се усили. Старецът остави за миг длетото и се огледа. Този път щеше да заплющи здравата, помисли си. Лош късмет за елфите… от сутринта само лоши знаци. Бурята щеше да ги свари в откритото поле, преди още да са стигнали Дупката. Поклати глава. Ако имаше някакъв смисъл, би тръгнал след тях и би се опитал да ги спре, но виждаше, че твърдо са решили. Лошо, много лошо. Каквото и да търсеха, дано не намереха с него и смъртта си…
Легналият в краката му Пират се ръзмърда, вдигна глава и подуши въздуха. После изведнъж дрезгаво изръмжа. Хийбъл го погледна учудено и се озърна. Не забеляза нищо обезпокоително. Само вековните дървета хвърляха сенки на поляната и тихо шушнеха.
Така и не разбра какво накара Пират изведнъж да заръмжи настръхнал, но в същия миг някакъв неописуем хлад прониза цялото му тяло. До него Пират изви жаловито и се просна по корем, като целият се тресеше. Някаква висока фигура сякаш се мерна за миг между дърветата — бледата, неясна сянка на човек със спусната качулка. А дали изобщо беше човек? Обхвана го смразяващ, неизпитван досега страх. Съвсем забрави за длетото и то се изплъзна от ръцете му…
Последвалият силен порив на вятъра изведнъж го накара да дойде на себе си. Запръска дъжд и Хийбъл побърза да се прибере в колибата, следван от кучето. Още трепереше и бе сигурен в едно — никога досега, през целия му живот, смъртта не бе минавала толкова близко, само на крачка от него.
Бурята настигна Уил и Амбърли след по-малко от час. Падащите тежки капки не след дълго се превърнаха в истински порой. Над горите загърмя и затрещя. За броени минути двамата бяха мокри до кости — непромокаемите им плащове бяха останали във фургона. Но нямаше какво да се прави — наведоха глави и продължиха напред, шибани от дъждовните струи.
В продължение на няколко часа не спря да вали. Южнякът и момичето шляпаха в лепкавата кал и забавиха ход едва когато небето се проясни, а вятърът отнесе черните буреносни облаци някъде на изток.
Горе-долу по същото време пътеката рязко започна да се спуска надолу. Двамата се хлъзгаха на всяка крачка, падаха и ставаха, целите оплескани в кал, докато изведнъж самият склон свърши и се озоваха на ръба на тъмна зейнала пропаст. Това не можеше да бъде друго, освен Дупката. Приличаше на гигантско, отдавна пресъхнало езеро, обрасло с дървета и храсталаци. Зъбецът стърчеше в центъра му като самотен стълб, побит на дъното на отворен гроб.