Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
След малко Уил се надигна и тръгна към кладенеца в задната част на двора. Амбърли вече беше заспала, загърната в одеяло, край огъня. Уил също се чувстваше необичайно замаян, въпреки че не беше изпил много бира. Ледената вода може би щеше да помогне, а след нея и един хубав сън… Тъкмо се беше навел с металното канче, когато чу зад гърба си стъпки и рязко се извърна. Беше Еретрия.
— Не те разбирам, Лечителю — тя впери в него настойчив поглед. — Май не ти е мил животът?
Уил остави канчето обратно във ведрото и приседна на камъка.
— Навлякох си един куп неприятности, за да ти спася живота в Гримпен Уорд… — Да не мислиш, че ми е било лесно да убедя Цефело? А излиза, че всичко е било напразно… — Тя поклати глава. — Ти държиш на своето и искаш да слезеш в Дупката… Не знам какво си обещал на Цефело, та и той така се е запалил? Ако те изнудва с нещо, само ми кажи!
— Цефело няма нищо общо с това — само махна с ръка Уил.
— Тогава защо?
— Това лекарство е много необходимо… — започна Уил, но момичето не го остави да довърши.
— Докога ще пееш тази песен?! Да не съм сляпа?! Можещ да заблудиш Цефело, но не и мен! Цефело не вижда по-далеч от носа си — алчността го заслепява. Но аз… — тя помълча, пламнала от вълнение, седна до него на камъка и зашепна; — Това момиче не ти е сестра. Ти по-скоро си неин телохранител или нещо такова… Само че какво ще търсите в Дупката?…
Тя го погледна право в очите и стисна ръката му:
— Можеш да ми кажеш. Никога няма да те предам.
Уил се усмихна.
— Знам, Еретрия. Сигурен съм в това. Ето какво ще ти кажа. Над земите ни е надвиснала голяма заплаха. Единственото, което може да ни защити, е скрито в Хранилището. Ние с Амбърли трябва да го вземем оттам.
— Тогава нека поне и аз да дойда с вас — заяви Еретрия с мрачна решителност. — Вземи ме с теб, Уил. Отдавна трябваше да си го сторил.
— Ти сама каза колко е опасно долу… Как би могла да очакваш, че ще се съглася да рискуваш живота си? Не, Еретрия. Мястото ти е тук — при твоите. Поне засега. И по-добре да се махнете час по-скоро оттук!
— Лечителю, не ми остава много време. Цефело е решил да ме продаде веднага щом стигнем големите градове на юг. Ако ще трябва да избирам между едното и другото, по-добре да сляза с теб в Дупката!
— Еретрия…
— Мълчи! Изслушай ме. Аз наистина познавам местността. Неведнъж сме идвали тук. Казах ти вече, няма да съм ви в тежест, мога само да ви помогна. В сравнение с мен малката елфа е безпомощно дете… Разбери, че трябва да ме вземеш. Просто трябва!
— Еретрия, дори да нямах нищо против, Цефело никога нямаше да те пусне.
— Цефело ли? Никой няма да го пита! Ти само ми кажи „да“, Лечителю, моля те, кажи „да“!
И той почти беше готов да го каже. Тя беше толкова ослепително красива, че дори при нормални обстоятелства не би устоял. А сега от нея се излъчваше такова отчаяние, че сърцето му се сви. Тя се боеше от Цефело и въпреки дръзките си думи беше в ръцете му, ако, разбира се, Уил не й помогнеше.
Но да я вземе със себе си в Дупката, не значеше ли вместо да я спаси, да я поведе на сигурна смърт? Цяло чудо щеше да бъде дори да опази Амбърли, за чийто живот отговаряше…
— Не, Еретрия — тихо отвърна, — Съжалявам, не мога.
Тя прехапа устни, изгледа го невярващо и глухо отвърна:
— Наистина ще съжаляваш.
Отдръпна се от него и тръгна към гората, но преди да се скрие в сенките на дърветата, рязко се обърна. Лицето й беше мокро от сълзи.
— Два пъти ме отхвърляш, Уил Омсфорд. Няма да ти дам друга възможност.
Загледан след нея, Уил отчаяно се молеше съдбата да ги срещне по друго време и на друго място.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Денят започна с мрачно неприветливо утро. Короните на дърветата зловещо тъмнееха, сякаш ръждиви петна засъхнала кръв. Над Дивата пустош бяха надвиснали пепелявосиви облаци и въздухът бе натежал от предчувствие за буря. Малкият отряд на Цефело пое по пътя, който се виеше между хълмовете, Уил и Амбърли помахаха за сбогом на стареца, изправен пред вратата на колибата си.
След няколко часа излязоха на главния път и се насочиха на изток. Над равнината се стелеше мъгла. Пътуваха мълчаливо, потънали в мисли за онова, което им предстоеше. Конят на Цефело от време на време се изравняваше с фургона и вождът разменяше по някоя и друга приказка с тях, но разговаряха за незначителни неща, без да споменават най-главното. Цефело изглеждаше напрегнат и се озърташе неспокойно. Останаха с впечатлението, че търси нещо, но не можеха да разберат какво. Еретрия упорито ги избягваше, което озадачи Амбърли, но не и Уил.