Сойка-присмехулка

— Върви! — чувам го да крещи.

Обръщам се и побягвам от „клопката“. Вече съм съвсем сама. Гейл е заловен. Кресида и Полукс може да са умрели десет пъти досега. А Пийта? Не съм го виждала, откакто напуснахме магазина на Тайгрис. Вкопчвам се в мисълта, че може да се е върнал. Да е усетил, че се задава атака, и да се е оттеглил в мазето, докато още е бил в състояние да се владее. Да е разбрал, че няма нужда от действия за отвличане на вниманието, когато Капитолът предостави толкова много такива. Че няма нужда да изпълнява ролята на стръв и че не се налага да взема танатоската — танатоската! Гейл няма нито една. А колкото до всичките тези приказки как ще взриви стрелите си ръчно — изобщо няма да има този шанс. Първата работа на миротворците ще бъде да го обезоръжат.

Хвърлям се в един вход: сълзи щипят очите ми. Застреляй ме. Това се опитваше да изрече само с устни. Трябваше да го застрелям! Това беше моя задача. Това беше негласното обещание, което си бяхме дали всички ние. А аз не го направих и сега Капитолът ще го убие или ще го изтезава, или ще го обработва с отрова от хрътоси или — пукнатините започват да се разтварят в мен, заплашвайки да ме разбият на парчета. Имам само една надежда. Че Капитолът ще падне, ще сложи оръжие и ще предаде пленниците си, преди да успеят да направят нещо на Гейл. Но не виждам как това ще се случи, докато Сноу е жив.

Край мен притичват двама миротворци, почти без да погледнат към хленчещото момиче от Капитола, свито в един вход. Преглъщам напиращите сълзи, избърсвам вече стеклите се от лицето си, преди да могат да замръзнат, и отново се овладявам. Добре, все още не са ме открили. Или миротворците, които заловиха Гейл, са ме зърнали, докато бягах? Свалям пелерината си и я обръщам наопаки, като оставям да се покаже черната подплата вместо червената външна част. Нагласявам качулката така, че да скрива лицето ми. Притискам пушката към гърдите си и оглеждам пресечката. Няколко изостанали бегълци със замаян вид. Бавно тръгвам плътно зад двама старци, които не ми обръщат внимание. Никой няма да очаква да съм заедно със стари хора. Когато стигаме края на следващата пресечка, те спират и едва не се блъсвам в тях. Това е Кръглият площад. От другата страна на обширното пространство, обградено от внушителни сгради, се намира резиденцията на президента.

Кръглият площад е пълен с хора, които се въртят наоколо, плачат или просто седят и снегът ги затрупва. Точно тук ми е мястото. Проправям си с криволичене път през площада до резиденцията, като се препъвам се в изоставени съкровища и замръзнали крайници. На половината път дотам си давам сметка за бетонната барикада. Тя е висока около метър и двайсет и обхваща голям правоъгълник пред резиденцията. Човек би си казал, че това място ще е празно, но то е претъпкано с бегълци. Може би това е групата, която е избрана да бъде подслонена в резиденцията? Но когато се приближавам, виждам друго. Всички зад барикадата са деца. От едва проходили дечица до тийнейджъри. Изплашени и премръзнали. Скупчени на групички или треперещи на земята. Няма да ги пуснат в резиденцията. Затворени са като в кошара, от всички страни ги охраняват миротворци. Веднага разбирам, че целта не е да ги предпазят. Ако Капитолът искаше да ги защити, щяха да бъдат в някой подземен бункер. Целта е да защитят Сноу. Децата са неговият човешки щит.