Сойка-присмехулка

Остри, леденостудени снежинки хапят голата ми кожа. Изгряващото слънце се опитва да пробие през мрака без особен успех. Достатъчно светло е, за да виждаш дебело навлечените фигури най-близо до теб и почти нищо друго. Идеални условия, като се изключи това, че не виждам къде са Кресида и Полукс. С Гейл навеждаме глави и вървим бавно заедно с бежанците. Чувам онова, което не долових вчера, докато надничах през капаците. Плач, стенания, мъчително дишане. И не много далече стрелба.

— Къде отиваме, чичо? — обръща се треперещо момченце към един мъж, превит под тежестта на малък сейф.

— В резиденцията на президента. Ще ни дадат нови жилища — изпухтява мъжът.

Отклоняваме се от уличката и излизаме на един от главните булеварди.

— Придържайте се вдясно! — нарежда един глас и виждам миротворците, пръснати из тълпата, които насочват движението на човешкия поток. Изплашени лица надничат от витрините на магазините, които вече са претъпкани с бежанци. При това темпо до обяд Тайгрис може да се сдобие с нови квартиранти. Добре беше за всички, че се измъкнахме по-рано.

Сега е по-светло, въпреки усилващия се снеговалеж. Забелязвам Кресида и Полукс на трийсетина метра пред нас, придвижващи се с усилие заедно с тълпата. Озъртам се за Пийта. Не го виждам, но съм доловила погледа на момиченце с любопитно изражение, в лимоненожълто палто. Смушквам Гейл и съвсем леко забавям ход, за да оставя между нас да се образува стена от хора.

— Може да се наложи да се разделим — казвам едва чуто. — Има едно момиче…

Разнася се стрелба и няколко души близо до мен се смъкват на земята. Писъци раздират въздуха, когато втори залп покосява още една група зад нас. Двамата с Гейл се спускаме към улицата, пробягваме десетината метра до магазините и се скриваме зад изложените ботуши с тънки остри токове пред магазин за обувки.

Една редица украсени с пера обувки пречи на Гейл да вижда.

— Кой е? Можеш ли да видиш? — пита ме той. Това, което виждам, между редуващи се чифтове кожени ботуши в бледо лилаво и ментово зелено, е улица, пълна с тела. Момиченцето, което ме наблюдаваше, е коленичило до неподвижна жена, като пищи и се опитва да я събуди. Нова вълна от куршуми се врязва в предницата на жълтото му палто, като го обагря в червено и събаря момичето по гръб. За миг, докато гледам дребното сгърчено тяло, изгубвам способността да оформям думи. Гейл ме побутва с лакът: — Катнис?

— Стрелят от покрива над нас — казвам му. Проследявам още няколко залпа, виждам белите униформи, падащи по заснежените улици. — Стрелят по миротворците, но не са големи стрелци. Трябва да са бунтовниците. — Не изпитвам прилив на радост, въпреки че на теория моите съюзници са осъществили пробив. Съзнанието ми е завладяно от онова лимоненожълто палто.

— Ако започнем да стреляме, въпросът е решен — казва Гейл. — Цял свят ще разбере, че сме ние.

Вярно е. Въоръжени сме само с прословутите си лъкове. Да пуснем стрела ще е все едно да съобщим и на двете страни, че сме тук.