Сойка-присмехулка

Моментът приближава, макар че не мога да посоча точни часове и минути. Хеймич ми съобщава, че президентът Сноу е бил изправен на съд, признат за виновен, и осъден на смърт. Чувам да говорят за това, докато минавам бавно покрай пазачите в коридорите. Донасят в стаята ми костюма на Сойка-присмехулка. Също и лъка, който изглежда почти като нов, но без колчан стрели. Може би защото са пострадали, но по-вероятно защото не бива да имам оръжия. Смътно се питам дали би трябвало да се подготвя за събитието по някакъв начин, но не ми хрумва нищо.

Късно един следобед, след като съм прекарала дълго време на стол до прозореца зад цветния параван, излизам и тръгвам наляво, вместо надясно. Озовавам се в непозната част на резиденцията и веднага се губя. За разлика от онази част, където съм настанена, тук няма кого да попитам. Въпреки това ми харесва. Съжалявам, че не намерих това място по-рано. Толкова е тихо, с дебелите килими и плътните тапицерии, които поглъщат звука. Меко осветление. Приглушени цветове. Спокойно място. До момента, в който усещам миризмата на розите. Скривам се зад завесите, треперя и нямам сили да побягна, докато очаквам мутовете. Накрая осъзнавам, че не се задават мутове. Но каква е тази миризма? Истински рози? Възможно ли е да съм близо до градината, където растат тези ужасни цветя?

Промъквам се по-нататък по коридора и миризмата става смазваща. Може би не толкова силна като на истинските мутове, но по-чиста, защото не се смесва с миризмата на отходни води и експлозиви. Завивам зад ъгъла и се оказвам очи в очи с двама изненадани пазачи. Не миротворци, разбира се. Вече няма миротворци. Но не и спретнатите войници в сиви униформи от Тринайсети. Тези двама, мъж и жена, са облечени в парцаливите, събрани оттук-оттам дрехи на истинските бунтовници. Носят превръзки, изглеждат изморени и сега стоят на пост пред вратата към розите. Искам да вляза, но те кръстосват пушките си пред мен.

— Не може да влезете, госпожице — казва мъжът.

— Войник — поправя го жената. — Не може да влезете, войник Евърдийн. Заповед на президента.

Оставам на мястото си и търпеливо ги чакам да свалят пушките си, да разберат, без да им казвам, че зад онези врати има нещо, което ми е нужно. Само една роза. Един-единствен цвят. За да го сложа на ревера на Сноу, преди да го застрелям. Изглежда присъствието ми тревожи пазачите. Точно обсъждат дали да повикат Хеймич, когато зад гърба ми се обажда една жена:

— Пуснете я да влезе.

Разпознавам гласа, но не се сещам веднага откъде. Не от Пласта, не от Тринайсети, определено не от Капитола. Обръщам глава и се оказвам лице в лице с Пейлър, командира от Окръг 8. Изглежда още по-измъчена, отколкото в болницата, но кой ли не изглежда така?

— На моя отговорност — казва Пейлър. — Тя има право на всичко зад онази врата. — Това са нейни войници, не на Коин.

Те свалят оръжията без възражения и ме пускат да мина.

Влизам в малко антре, отварям двойните стъклени врати и пристъпвам вътре. Миризмата е толкова силна, че преставам да я усещам. Влажният мек въздух разхлажда приятно горещата ми кожа. И розите са великолепни. Безкрайни редици от пищни цветове в розово, оранжево като залеза и дори бледосиньо. Вървя бавно през пътеките от грижливо подрязани растения и гледам, но не пипам, защото съм научила от горчив опит колко смъртоносни могат да бъдат тези прекрасни цветя. Разпознавам я от пръв поглед — намира се на върха на строен храст. Великолепна бяла току-що напъпила роза. Издърпвам левия ръкав, за да покрия ръката си и да не докосвам цветето, вземам градинарски ножици, допирам ги до стъблото и чувам гласа: