Академия за вампири

Промъквайки се сред храстите и дърветата, двамата е Кристиан все повече се отдалечавахме от хижата. Господи, как ми се искаше Лиса да бе останала там! Така ми се щеше да мога да видя атаката на нашите хора през нейния поглед. Но сега тази възможност вече бе безвъзвратно загубена. Докато тичах с все сили напред, нагледно се убедих колко прав бе Дмитрий, като непреклонно настояваше да навъртаме обиколка след обиколка и да наблягаме на физическата издръжливост. Лиса не се придвижваше много бързо и аз усещах как дистанцията помежду ни се скъсява, а така по-лесно можех да определя местонахождението й. За съжаление Кристиан не можеше да издържи на бясното ми темпо и заради него трябваше да понамаля бързината на крачките си, само че скоро осъзнах колко глупаво бе това. Той също го разбра.

— Давай напред — извика той пресипнало и ми махна с ръка да продължавам.

Когато стигнах до едно място, откъдето очаквах, че Лиса ще може да ме чуе, се провикнах с все сила. Извиках името й с надеждата, че е наблизо. Но вместо нея ми отговори някакъв много силен вой или по-скоро бесен кучешки лай.

Пси-хрътки. Разбира се. Виктор ми бе споменал, че ходел на лов с тях, следователно умееше да ги контролира. Внезапно се досетих защо никой в Академията не си спомняше да са били изпращани пси-хрътки след Лиса и мен в Чикаго. Защото не е било по нареждане на Академията. Това гадно копеле Виктор ги беше отвързал, насъскал и пуснал по следите ни.

Минута по-късно излязох на една поляна, където заварих Лиса приведена, подпряла се на едно дърво. Съдейки по вида й, а и от чувствата й по нашата връзка, трябваше отдавна да е припаднала. Крепяха я само последните крехки остатъци от волята й за живот. С широко разтворени очи, бледа, тя гледаше ужасено четирите пси-хрътки, които я бяха наобиколили. Ярката слънчева светлина беше още едно допълнително препятствие за нея и Кристиан.

— Хей! — провикнах се към пси-хрътките в опит да ги отклоня към себе си. Виктор ги бе насъскал да я заловят, но аз се надявах те да реагират на новата заплаха, още повече че идваше от един дампир. Пси-хрътките никога не са харесвали дампирите, както впрочем и всички други животни.

Те естествено се извърнаха към мен с оголени зъби и стичаща се от муцуните лига. Приличаха на вълци, само че имаха кафява козина и очи, светещи в оранжево като нажежени въглени. Вероятно Виктор им бе заповядал да не прегризват гърлото на Лиса, но тези инструкции не се отнасяха до мен.

Вълци. Също като в уроците от часовете по поведение на животните. Какво бе казала госпожа Майснър? Че изходът от сблъсъка с тях зависи от желанието за победа? Концентрирах се и се опитах да приложа в действие това първо правило за поведение, но не мисля, че те се впечатлиха кой знае колко от героичните ми усилия. Всеки от тези зверове беше по-тежък от мен. А освен това решително ме превъзхождаха с броя си. Не, явно нямаше с какво да ги изплаша и да ги заставя да подвият опашки.