Пътят на Патриарха

Гарет не отговори.

— Страхуваш се, защото виждаш истината в мое лице, нали така, кралю на Дамара? — Ентрери се разсмя и започна да крачи из килията си, по лицето му се бе изписала разбираща усмивка. Гарет следваше всяка негова стъпка внимателно с очи, които отразяваха дълбоко смущение.

— Защото знаеш, че бях прав — продължи Ентрери. — В залата ти за аудиенции, когато останалите се вбесиха, ти остана спокоен. Не можеше да се ядосаш, защото думите ми отекваха не само в ушите ти, но и в сърцето ти.

Твоята претенция не е по-силна от моята.

— Не съм казал това, нито съм съгласен.

— Някои неща не е нужно да се изричат. Знаеш истината не по-зле от мен — чудя се колко ли крале или паши или лордове я осъзнават. Чудя се колко биха могли да я признаят.

— Предполагаш много неща, крал Артемис.

— Не ме наричай така.

— Не аз връчих титлата.

— Нито пък аз. Нито ми подхожда. Нито я искам.

— Пазариш ли се?

Ентрери му се присмя.

— Уверявам те, кралю паладин, че ако имах меч в ръка, с удоволствие щях да изтръгна сърцето ти тук и сега. Ако очакваш да моля, си сбъркал адреса. Глупавият монах може да ме принуди да коленича, но ако не съм в тази позиция по собствен избор, тогава да го наречеш молене ще звучи не по-малко кухо, отколкото короната ти, нали?

— Както казах, това са само предположения. Твърде много.

— Така ли? Тогава защо си тук?

В очите на Гарет проблесна гняв, но той не изрече нищо.

— Случайност при раждането? — попита Ентрери. — Ако се бях родил от твоята майка, щях ли да съм законният крал? Щяха ли могъщите ти приятели да се сплотят край мен, както край теб? Щеше ли монахът да използва силите си срещу враг по моя молба?

— Доста по-сложно е от това.

— Нима?

— Кръвта не е достатъчна. Делата…

— Убих драколича, забрави ли?

— И всичките дела през живота ти те доведоха до тук, така ли? — попита Гарет и в гласа му се прокрадна остра нотка. — Живял ли си живот, достоен за трона?

— Оцелявах, и то на места, които не можеш да си представиш — изръмжа насреща му Ентрери. — Колко е лесно за сина на лорд да разгласява добродетелта на своя път! Убеден съм, че изпитанията ти са били грандиозни, наследнико на рода Драконоубиец. О, бардовете могат цял месец да ни веселят с песни за делата ти.

— Достатъчно — нареди му Гарет. — Не знаеш нищо.

— Знам, че си тук. И знам защо си тук.

— Настина ли? — долетя изпълненият със съмнение отговор.

— За да научиш повече за мен. Да ме изучиш. Защото трябва да откриеш разликата помежду ни. Трябва да се самоубедиш, че не сме еднакви.

— Вярваш ли, че сме?