Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

На лицето му избиха червени петна.

— Госпожо Стирене, съмнявам се, че мястото е подходящо за подобни предложения…

— Не ме разбрахте. Говорех за втори билет — добави невъзмутимо Амбър. — Ще взема куфара като втори пътник. Пък и ще ми излезе по-евтино, отколкото да го пращам по пощата, нали? И със сигурност ще влезе в ограниченията ви за тегло.

Чиновникът облиза устни.

— Ами… всъщност. Доста ще е тежичък, този пътник, но сме имали и по-тежки. Не е човек, разбира се, но… не виждам защо не. На ваша сметка ли да бъде билетът?

Амбър махна с ръка.

— Разбира се, имате моето съгласие. Това ли е всичко, всъщност? Защото аз съм доста зает човек.

Чиновникът й подаде ръка.

— Госпожо, позволете да ви благодаря за вашето съдействие. Заповядайте бордовия билет. — Той удари печат върху билета и го подаде, след което й кимна, че може да преминава.

Амбър едва се сдържа да не се затича нагоре по рампата.

Чиновникът от гишето за билети я изпроводи с поглед. Крачеше далеч по-грациозно, отколкото бе присъщо за жена на нейната възраст. Освен това бе успял да зърне белезите на младостта й, недобре прикрити под масивните пластове грим и лакираната коса. За миг дори изпита желание да се докосне до тази привлекателна женственост. Но имаше други заповеди. Върна се в канцеларията и се наведе над компютъра.

Уинтън се обади почти веднага.

— Наложи се да я пусна.

— Багажът с нея ли е?

— Купи втори пътнически билет, за да избегне свръхтеглото. Не можех да й откажа, като се имат предвид обстоятелствата.

— Би могъл, ако ти бях наредил — отвърна с леден тон мъжът отсреща.

— Така е, ако ми бяхте наредили — повтори смирено чиновникът. — Все още мога да я…

— Не. Няма значение. Пусни я да лети.

— Но аз помислих, че вие искате тя да…

Уинтън го смрази с поглед.

— Не знаеш какво искам и не ти трябва да знаеш. Наредих ти да я задържиш или, ако бъде възможно, да я спреш, но без да будиш подозрение. Направил си каквото е по силите ти с ограничените си пълномощия. Повече от това не трябва да знаеш.

Връзката бе прекъсната внезапно.

Уинтън се облегна в креслото. Извърна поглед към бледорозовата фасада на императорския дворец. Неговият противник трябваше вече да е мъртъв, а не беше. Отдавна трябваше да се е отървал от него. Може би този път ще е по-добре да остане зад кулисите. Нека момичето го намери, стига да успее. Ако се справи, ще се отърве и от двамата. Не успее ли, там, където е Джек, все едно е мъртвец.