Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Острието на ножа сочеше точно между очите му. Болард премигна изплашено.
— Истината ти казвам. Аз… следях какво става с Джек по-скоро от любопитство. Никой не е идвал при мен, не им е било и нужно. Този, който го е отвлякъл, е знаел много добре с кого си има работа. Било е само въпрос на време да го открие.
Амбър се облегна назад и прибра неохотно ножа в калъфа. Почти бе сигурна, че Болард казва истината.
— Хубаво — въздъхна тя. Не й оставаше друго, освен да се опита да прегледа всички договори за принудителна работа на колониите. Ако отново са го напъхали в някоя хибернационна капсула… при мисълта потрепери. Кой знае дали разсъдъкът му би издържал на подобно изпитание. — Трябва ми чип, Болард. Но искам да ми намериш някой наистина добър. Не ми се ще да ме заловят за носене на фалшив микрочип.
Болард се усмихна изплашено. Огледа се да провери накъде е насочена камерата, сетне си извади портфейла. Барманът погледна за миг към тях, сетне отмести дискретно поглед. Болард извади миниатюрния чип, не по-голям от човешки нокът. Постави го незабелязано на края на масата.
— Вземи този. Принадлежал е на херцогинята.
Амбър плъзна ловко пръсти и взе чипа. Болард го пристегна към вътрешната страна на китката й със специална лепенка. Оттук нататък мониторите щяха да регистрират действията и финансовите й операции на сметката на херцогинята.
— Какво ти дължа? — попита момичето, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Нищо. Херцогинята имаше нужда от алиби. Помоли ме да намеря някой, съгласен да го носи два-три месеца. Приеми го като знак за благодарност, че ме остави жив.
Амбър се разсмя на шегата му. После стана.
— Пак ще се видим, Болард. Ако не за друго, за да ти върна чипа. Или ще ти го пратя.
— Оставям това на теб — Болард не помръдваше, очаквайки тя първа да си тръгне. Златното му око я проследи, а в живото се четеше неприязън.
6.
— Трудно е човек да се промъкне незабелязано зад теб, а? — попита Сташ, изникнал неочаквано зад ъгъла. Изкуствената светлина зад гърба му го превръщаше в тъмен силует.
Джек се надигна от койката.
— Може би. Какво искаш?
— Да ти кажа ли? Будиш се по няколко пъти на нощ. Знаеше ли го?
— Имам известна представа.
— И откъде?
— Аз също те държа под око.
— Брей? Поласкан съм — ухили се Сташ.
Джек спусна крака от койката. Най-сетне бе определил едва доловимия акцент на другия. Южноавстралийски, или може би кокни. Сташ се подпираше на стената, през рамото му бе преметнат скафандър.
— Това за какво е?
— Идвам да ти предам няколко урока, друже.
— Може да почака, докато се приземим.
Усмивката на Сташ ставаше все по-широка.
— Съмнявам се. Доколкото подразбрах от останалите, кацането ще е доста грубичко. Може би дори невъзможно.
Джек разтърси глава, опитвайки се да прогони спомена за неприятните сънища.
— И какво друго казват?
Палубата под краката им неочаквано се разтресе и Сташ се озърна обезпокоено. Усмивката му беше изчезнала в миг.
— Че над Лазертаун тегне ембарго. Трудно е да влизаш и да излизаш.
— Чие ембарго?
— На драките.
Джек стана и последва Сташ към изхода на спалното помещение, усещайки как след последните думи по гърба му пробягват студени тръпки. Двамата се озоваха в хангара, където Сташ му подаде тежкия костюм. След това затвори плъзгащата се врата и извади от шкафчето скафандър за себе си.
— Драките ли?
Мъжът вдигна рамене.
— Така ми казаха. Но тъй като не става дума за официално нарушение на споразумението, Триадата се преструва, че не знае какво става. Изглежда е свързано с някакви права за добив и продажба на минерали. Ако не ти е известно, единственото ценно нещо в Лазертаун са минералите. Както и да е, по-опитните смятат, че когато наближим външния периметър на блокадата, ще е най-добре всички да си сложим скафандри. В такъв случай, ако капитанът реши да действа безотговорно и ни пробият дупка в корпуса, няма да измрем от декомпресия. Разбрано, друже?