Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

После се изправиха отново.

Джек не можеше да не се възхити на пилота. Действаше като опитен пилот на боен кораб. Не че от това му ставаше по-леко на стомаха. Той затвори очи и се опита да си създаде собствен център на гравитация. Изведнъж се зачуди, откъде знае какво е да си на боен кораб. Но очевидно имаше добра представа. Пак сътресения и нови изплашени викове. Джек стискаше здраво ръкохватките. Корабът се наклони, разтресе се, подскочи, отново се наклони. Всички тези движения му бяха познати.

— Сега вече можеш да напълниш гащите, татенце. Защото очевидно стрелят по нас. — Корабът подскочи доста по-силно отпреди. Джек прехапа устни.

Челото му бе обляно в хладна пот. Корабът се завъртя около оста си, чу се ритмично бум, бум, бум. Джек се измъкна от мрежата и скочи на пода.

Краката му се подгънаха, палубата се повдигна и той се блъсна с глава в ръба на една койка. Пред очите му разцъфнаха алени петна, прониза го остра болка. Някой от лежащите се пресегна, улови го и го задържа на пода, докато корабът продължаваше да подскача.

А после, също толкова неочаквано, той почувства, че скоростта им се забавя, и долови познатите вибрации на спирачния режим при стръмна орбита.

— Навлизаме — едва успя да промълви.

— Значи сме в безопасност, друже. Подминахме блокадата!

Чуха се слаби викове и изплашени, но вече радостни възклицания. Едва сега Джек усети, че в помещението мирише на повръщано. Докато се изправяше, откри, че по лицето му се стичат сълзи. Заля го нова вълна от спомени. Истински спомени. Джек се излегна на койката и се замисли за други места и други времена.