Границата

Итън се сдоби с пълна представа за Джеферсън Джерико за времето, което бе

нужно на пастора да изрече думите между „можеш“ и „война“. Видя горгонската твар

в многото й образи и узна всичко. Видя дъга през прозорец и опозна внезапното

въздигане на продавача на коли с прекрасна идея как да се сдобие с богатство. Видя

съпругата на Джерико - Рамона ли се наричаше? Не... Реджина. Видя я с пистолет и

осъзна колко близо бе стигнал този човек до разплатата за множеството си грехове -

куршум в главата... Но бе спасен от горгонския кораб, изникнал на бял свят над

ливадите на Тенеси.

- Голям късмет си извадил в деня, когато се е канела да те застреля - каза Итън и

видя кръвта да се изтегля от лицето на мъжа. - Или пък не, понеже сега си при нас.

Джеферсън се пипна по дясното слепоочие, сякаш можеше да усети как момчето

обикаля в главата му, но сребърната ръка вече се бе отдръпнала.

- Знаеш, че това, което казвам, е истина, нали? - чу умолителната нотка в тона си,

но тя беше намясто, момчето можеше и да реагира на нея.

- Тази част е истина. Известна част от другото - не толкова. И като отговор на

въпроса ти: ще узная повече за това, когато стигнем там, накъдето сме се запътили.

Връх Уайт Меншън в Юта.

- Свърши ли да ни нариваш лайна? - обърна се Дейв към Джеферсън. - Време е

да те заключат или да те приспят с куршумче! - и пак погледна към майора. - Аз ще

го сторя, ако друг няма желание.

- Този тип е извършил някои лоши дела - съгласи се Итън,- но не заслужава да

бъде убит точно за това. Истинското му име е Джеферсън Джерико и е бил...

- Господ да ме тръшне! - възкликна южнячето. - Знаех си, че ми е познат!

Мамчето ми го гледаше в девет всяка неделя вечер и си купи и книгата му! Трябваше

само по гласа да го позная!

- ...нещо като пастор - продължи Итън, - Продавал е мечти.

Някои са се сбъдвали, други са тръгвали на зле. Няма смисъл и да го

заключваме. Горгонската му защита е свалена. Няма къде да бяга.

- За нещастие, това е вярно... - Джеферсън се стараеше да поддържа контакт очи

в очи с хлапето, колкото и да му беше трудно. - А сега вече и хората, и градът ми също

са изчезнали... - езикът му най- сетне освободи онзи разклатен зъб и той го изплю на

пода заедно с малко кръв. - Знаеш ли как се наричаше градът ми?

- Ню Идън - отвърна Итън.

- Защо ли изобщо ми трябваше да питам? - успя да се усмихне криво Джеферсън.

- Е, змията влезе в него.

- Имаш предвид, че е влязла още една змия, така ли?

- Аха. Точно това имах предвид.

Пасторът си помисли, че би трябвало да се чувства в капан, заврян в ъгъла, но

вместо това се усещаше странно свободен и учудващо силен. С това хлапе, способно

да чете мислите му, вече нямаше причини да се преструва, да играе роля, да се крие

зад някаква фасада. В определен смисъл беше облекчаващо.

- Не съм молил да попадна тук. Така че правете с мен каквото си щете. Както

каза, вече нямам накъде да бягам. Дали ще ме застреляте сега, или горгоните ще ме