Границата

всички, които отдавна се бяха отказали от надеждата, и всички, които още се

държаха със зъби и нокти за очакването, носено от утрешния ден; за онези, които

бяха изгубили всичко, и другите, които бяха запазили семействата си само

благодарение на добрия късмет и решителността на обречените. Плачеше за онези,

които - също като нея - за да заглушат загубата, бяха съхранили любимите си живи

чрез скъпоценна снимка или спомен, поддържан като свещица в най- тъмните

часове, или някаква топка „Магическа осмица“. В този момент й се струваше, че

плаче и за младите ученици от гимназия „Итън Гейнс“, които бяха нарисували

стенопис, утвърждаващ мечтата за Рода човешки, разкъсан на парчета от ужасната,

арогантна мощ на червените и сините пламъци.

Плачеше също и за момчето, което не познаваше друго име, освен Итън Гейнс, и

някога бе живяло под крилото на изпълнена с обич майка, а сега бе обладано и

напътствано от извънземна сила - вдигнато от гроба, за да изпълни задача, която

само тази сила бе в състояние да проумее.

Той никога не би могъл да се върне към предишния си живот.

Никога. И никой друг не би могъл дори ако войната завършеше утре... светът не

беше компютър, който може да се рестартира.

Джей Ди прегърна Оливия през раменете. Облегна глава на нейната. Пожела си

да може да намери подходящите думи, но не се сещаше за нито една. Пожела си и

той самият да успее да заплаче, да се отърве от болката от изпращането в отвъдното

на онези три нещастни души, които избави от мъките им в „Пантър Ридж“. Погледна

към Дейв - той разтриваше кокалчетата на юмрука си, с който за малко да изхвърли

Джеферсън Джерико от сегашното му битие.

- Трябва да заведем Итън в Уайт Меншън - заяви Джей Ди.- Колкото по-бързо -

толкова по-добре, чини ми се.

- Аха - съгласи се Дейв. - Какво ще кажете, майоре? Кога можем да потеглим?

- Обещах ви да направим известни подобрения на автобуса. Ще ви трябват. Ако

ми отпуснете остатъка от днешния ден и идващата нощ, може да потеглите на

заранта.

Итън нежно се откопчи от Оливия. Каза:

- Това ни устройва. Благодаря!

Чувстваше се изтощен и малко замаян. Ставите го боляха. Знаеше, че плаща

цената на мощта, която го използваше. Почуди се кога ще се стигне до пълното

изчезване на онази част от него, която още беше човешка, и кога извънземното ще

вземе пълен контрол. Предположи, че вече е някъде на средата на пътя. Дали

изобщо щеше да разбере, когато това се случи? Дали щеше да е като заспиване или

умиране, или щеше да се окаже затворен като наблюдател в собственото си

свръхзаредено тяло?

Не му се искаше да умува много по тези въпроси, понеже те го плашеха.

- Според мен трябва да хапна нещо и след това да полегна да почина малко -

каза, прокарвайки длан по челото си. - На тихо място.