Скръбният лабиринт

56.

Алойшъс Пендъргаст лежеше в леглото и се опитваше да бъде колкото може по-неподвижен. Всяко движение, дори най-малкото, беше мъчение. Простото вдишване на достатъчно въздух, за да насити с кислород кръвта си, забиваше нажежени до червено болезнени игли в гръдните мускули и нерви. Усещаше едно черно присъствие в долния край на леглото си – сукуба[39], готова да се качи върху него и да го удуши. Щом обаче се опиташе да я погледне, тя изчезваше и се появяваше отново веднага щом отместеше поглед.

Опита се да прогони болката с усилие на волята, да се изгуби в обстановката в спалнята, да се съсредоточи върху картината на отсрещната стена, в която често беше търсил утеха – късна работа на Търнър: „Шхуна пред Бийчи Хед“. Понякога с часове съзерцаваше множеството слоеве от светлина и сенки на платното и пенестите гребени на вълните и блъсканите от вятъра платна. Но болката и злокобната смрад на гниещи лилии – задушаваща, болезнено сладникава, подобно на загнояла плът, правеше подобни мисловни бягства невъзможни.

Всичките му обичайни способи за борба с емоционални или физически травми му бяха отнети от болестта. А сега действието на влетия морфин беше приключило и нямаше да бъде подновено, преди да мине час. Нямаше нищо друго освен пейзаж с болки, простиращ във всички посоки без край.

Дори в тези крайни проявления на болестта си Пендъргаст знаеше, че заболяването, което го измъчва, има спадове и върхове. Ако успееше да преживее сегашната атака на болката, след време тя щеше да отмине и да му дари временно облекчение. Щеше да може отново да диша, да говори и дори да стане от леглото и да ходи. След това обаче вълната от болка щеше да се върне, както винаги правеше, и всеки път беше по-ужасна и дълга. И той усещаше, че в един момент, и то скоро, болката просто няма да спре и краят му ще настъпи.

А сега от периферията на съзнанието му настъпи кулминацията на болката: пълзяща чернилка по краищата на полезрението му – като спускаща се сянка. Това беше сигнал, че след няколко минути ще изгуби съзнание. В началото приветстваше това облекчение. Но в един жесток и неочакван обрат научи, че всъщност облекчение няма. Защото мракът водеше не в празнота, а в подземен свят от халюцинации на подсъзнателното му аз, който в някои отношения се оказа дори по-страшен от болката.

Мигове по-късно мракът го хвана в лапите си и го измъкна от леглото и сумрачната спалня като подводно течение, което докопва изтощен плувец. Последва кратко, болезнено усещане за пропадане. В този миг мракът се стопи, откривайки сцената така, както завесата се разтваря в театъра.

Стоеше върху издатина от минерализирана лава високо по склона на действащ вулкан. Мръкваше се. От лявата му страна нагънатите склонове на вулкана се спускаха до далечен бряг – толкова далечен, че приличаше на някакъв друг свят, където малки гроздове бели къщи се бяха струпали по периферията на морската пяна, а вечерните им светлини пронизваха мрака. Точно пред него и под краката му се простираше огромна пропаст – великански срез, прокаран право в сърцето на вулкана. Виждаше живата лава да клокочи като кръв. Червена като жар, хвърляше наситеноалени оттенъци в сенките на кратера, без да надхвърля неговата височина. От среза се вдигаше серен облак, а във въздуха се рееха черни късчета пепел, носени от адски вятър. Пендъргаст знаеше много добре къде се намира: стоеше на билото Бастименто на вулкана Стромболи и гледаше надолу към прословутата Sciara del Fuoco — Огнения склон. Вече беше стоял веднъж на същото място преди три години, когато стана свидетел на една от шокиращите драми в своя живот.