Скръбният лабиринт
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: „Пендъргаст“ #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546557407
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скръбният лабиринт». Краткое содержание книги:
Този път мястото изглеждаше различно. Обикновено видът му беше брутален, но сега, в трескавата му халюцинация, беше наистина кошмарно. Небето, което го заобикаляше, не бе пурпурно като на здрачаване, а по-скоро болезнено зелено – цвета на гнили яйца. Разярени оранжево-сини светкавици цепеха небесата. Издути пурпурни облаци се носеха бързо пред трепкащо жълтеникаво слънце. Ужасяващо наситени цветове осветяваха цялата сцена.
Загледан в адското видение, беше смаян да види човек. На не повече от три метра пред него един мъж седеше на шезлонг, поставен върху плавник от стара лава, който стърчеше опасно от гребена над пушещия Огнен склон. Носеше слънчеви очила, сламена шапка, цветна риза и бермуди и отпиваше нещо, което приличаше на лимонада, от висока чаша. Нямаше нужда Пендъргаст да се приближава, за да разпознае профила – орловия нос, добре подстриганата брадичка, рижата коса. Това беше неговият брат Диоген. Диоген, който беше изчезнал точно на това място в ужасяващата сцена, която се бе разиграла между него и Констънс Грийн.
Докато Пендъргаст го гледаше, Диоген отпи бавно голяма глътка от лимонадата. Надничаше към клокочещата ярост на Огнения склон с ведрото изражение на турист, който се любува на Средиземно море от терасата на хотела си в Ница.
— Аве, братко – каза той, без да се обръща към него.
Пендъргаст не отговори.
— Бих попитал за здравето ти, но сегашните обстоятелства премахват необходимостта от тази проява на лицемерие.
Пендъргаст стоеше вторачен в това странно въплъщение: неговия мъртъв брат, излегнат на шезлонг до кратера на действащ вулкан.
— Знаеш ли – продължи Диоген, – намирам иронията - подходящата ирония – на сегашното ти затруднение направо за съкрушителна. След всичко, което преживяхме, след всички мои интриги, краят ти ще настъпи не от моите ръце, а от твоето собствено потомство. От твоя собствен син. Помисли за това, братко! Ще ми се да се бяхме запознали: Олбън и аз щяхме да имаме много общо. Можех да го науча на много неща.
Пендъргаст не отговори. Няма смисъл да отговаряш на трескава илюзия.
Диоген отпи още една глътка лимонада.
— Онова, което прави иронията толкова прекрасно пълна, е, че Олбън беше само причина за твоето унищожение. А истинският ти убиец е твоят прапрапра— дядо Езекия. Кажи нещо за греховете на бащите! Не само че неговият собствен „еликсир“ те убива, а една непряка негова жертва – онзи тип, Барбо, сега си отмъщава.
Диоген направи пауза.
— Езекия, Олбън, аз самият. Какъв мил семеен кръг.
Пендъргаст запази мълчание.
Все още в профил към него, Диоген се вгледа във виолетовия спектакъл, който се пенеше в краката им.
— Мислех, че ще се зарадваш на тази възможност за изкупление.
Предизвикан, Пендъргаст накрая проговори:
— Изкупление? За какво?
— Ти, с твоята фалшива скромност, с твоето тесногръдо усещане за морал, заблуденото ти желание да постъпваш правилно в този свят – за мен винаги е било мистерия как не се измъчваш от факта, че живяхме удобно цял живот от богатството на Езекия.
— Говориш за нещо, което се е случило преди сто и двайсет години.
— Нима изминалото време е допринесло за намаляване болката на жертвите му? Колко години са нужни, за да отмият кръвта от всички тези пари?
— Това е фалшив силогизъм. Езекия е печелил безскрупулно, но ние бяхме невинни наследници на това богатство. Парите са заменяеми, а ние не сме виновни.
Диоген се изкиска едва доловимо сред шума на вулкана, после поклати глава.
— Каква ирония – аз, Диоген, станах твоя съвест.
Разстройващата болка в съзнателното аз на Пендъргаст започна да си пробива път през халюцинацията. Той залитна по склона от лава, изправи се.
— Аз... – започна. – Аз... не съм... виновен. И няма да споря с халюцинация.