Маската на смъртта [bg]

— Доколкото разбирам — пръв наруши тишината Барнаби, — според вас тъкмо Райли е открил снимката и ви е нападнал в четвъртък. — Андрю наведе безмълвно глава. — Той е отговорен и за смъртта на чичо ви.

— Поне е свързан по някакъв начин с неговата смърт. Въпреки че не знам как се е сетил за епизода с алкохола.

— Не го вярвам — намеси се Мей. — Звучи ужасяващо.

Семейство Бийвър заклатиха енергично глави, очите им светеха от любопитство.

Барнаби насочи вниманието си към Арно — до момента той не бе отронил и дума. Седеше настрани с бинтован крак, вдигнат на метална стойка. Все още бе поупоен от изпития алкохол, от болкоуспокояващите и противотетанусовата ваксина. Поради несръчното признание, което бе направил пред Мей, се чувстваше изключително притеснен и в главата му се вихреше истински ураган. Не беше чул отказ, но при създадените обстоятелства…

Схвана, че искат нещо от него. Вдигна очи и срещна настойчивия поглед на главния инспектор.

— Извинете… — всички го гледаха. Дори Мей. О, Мей! — Не ви чух добре.

— Време е да ни разкриете истината, господин Гибс.

— Защо ми го казвате? — Лицето на Арно бе бяло почти колкото бинтовете на крака му.

— Защото мисля, че знаете отговора. — Барнаби чакаше. И понеже мъжът насреща продължаваше да мълчи, продължи: — Проявихте загриженост, прекалено очебийна за момчето, не ми позволихте да го разпитам както трябва, не спирахте да повтаряте да го оставим на мира. — Онзи все така мълчеше. — Хайде, господин Гибс. Вече нищо не може да му се случи.

— Така е — тъжно въздъхна Арно. — Той ви разказа повечето. — Обърна се към Андрю. — Смъртта на чичо ти беше до голяма степен нещастен случай, въпреки че един редовен съд едва ли би го нарекъл точно така. В деня, когато това се случи, ние тримата щяхме да ходим в града, точно както казах и при изслушването на свидетелите. Двамата с Тим отидохме да сложим свежи цветя в солариума. В същото време Учителя отиде да вземе палтото на Тим. Изведнъж чухме високи гласове. Учителят излизаше от стаята на Тим, а след него вървеше Джим. Спореха за нещо. Изненадах се. Никога не бях чувал Джим да повишава глас за каквото и да било. Двамата спряха на горната площадка на стълбището. Джим препречи пътя надолу на Учителя и извика: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам. Добре го запомни“. После сграбчи раменете на Учителя, сякаш искаше да го разтърси. Нещата се развиха с такава скорост, че не бях способен да се намеся. Чух рев и видях как Тим тича по коридора пред стаите и избутва Джим от Учителя. Джим се олюля и в желанието си да запази равновесие отстъпи назад. Не намери опора, претърколи се надолу и така си счупи врата. — Погледна Андрю и завърши: — Едва ли е кой знае каква утеха, но мисля, че не е страдал.

— Прав си. Утеха е.