Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

Содерини настоява да я види, преди да бъде открита. Според легендата, разказана от Базари, Содерини е изключително доволен, но не може да се удържи и изказва мнение — може би носът е малко прекалено голям. Микеланджело е вбесен от коментара, но сдържа гнева си, без да каже нищо се качва на скелето с длето и чук в ръка, а с другата небрежно отмахва малко мраморен прах, наслоил се върху гредите. Застава с гръб, така че да не го виждат какво прави, и се преструва, че одялва носа, като оставя от ръката му да се посипе прах. После се отдръпва и подвиква към Содерини: „Виж сега.“ „Повече ми харесва“, отвръща Содерини, „даде й живот.“

Независимо от това дали историята е вярна, или не, тя безспорно илюстрира една нарастваща тенденция, която за първи път излиза на преден план през Ренесанса: вярата в свободната воля на човека на изкуството, когато става дума за вкуса, оценяващ неговите произведения. По-рано, когато Донатело събаря своята статуя от парапета на двореца Медичи, постъпката му изглежда повече като израз на раздразнителност, но сега при Микеланджело това поведение се превръща в утвърдено право на самоопределение. Както е характерно за Ренесанса, именно изкуството е водещото, защото в това отношение другите аспекти на новия хуманизъм са спъвани от собствената им форма на изразяване. Когато Пико дела Мирандола описва подробностите от своята хуманистична философия, е обвинен в ерес. Личният стил има ограничена свобода на действие и дори още по-малко на изразяване, само в изкуството и науката, все още преплетени, но постепенно освобождаващи се, е възможна по-прецизирана свобода.

Но не бива да се възприема, че човекът на изкуството и неговите произведения са над критиката, напротив, и в това отношение „Давид“ на Микеланджело не е изключение. Из цяла Флоренция статуята става известна като „Il Gigante“ — „Великанът“, но хората искат да знаят защо е толкова голяма, тъй като принципно съперникът на Давид Голиат е великанът? Всъщност, както мнозина бързо откриват, скулптурата може да изобразява и някои герои от древността. Със същия успех това може да е Херкулес или дори младият Самсон — като изключим прехвърлената през лявото рамо прашка почти нищо друго не сочи, че това е Давид. Първоначално, а и до днес рамото си остава единствената част от тялото, която е покрита, въпреки че по време на първото публично откриване на статуята Сеньорията настоява прекалено безсрамните гениталии на фигурата да бъдат скрити, и те са покрити от месингов гирлянд от двадесет и осем медни листа, които ще продължат да красят статуята през следващите тридесет години. Не може да се отрече, че Микеланджело придава второстепенно значение на описанието на библейския Давид — първостепенната му грижа е показването на неговите надминаващи всичко сили. Тази характерна черта все по-ярко се проявява в по-нататъшната работа на Микеланджело, тъй като почти съвършеният му „Давид“ проправя пътя на един все по-засилващ се маниеризъм. При него никога няма съмнение чия е скулптурата и наистина този маниеризъм вече отчасти е виден в „Давид“. Ръцете са прекомерно уголемени и събуждащи асоциации за силата на фигурата, а при по-внимателно вглеждане, виждаме, че вратът и чертите на лицето също са уголемени. Нима Содерини е бил прав? Изопачаването е оправдано от факта, че зрителят наблюдава статуята отдолу, което има един предварително скъсяващ ефект. Намерението на Микеланджело е да направи статуята да изглежда колкото се може по-голяма и не е било възможно от чисто физически аспект да я направи по-голяма. Както посочва Кондиви, скулпторът изчислява мраморния къс „толкова точно, че на върха на главата и в основата се вижда част от старата и нешлифована повърхност на мрамора.“