Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

На следващия ден преместват Савонарола в печално известното Барджело и тъй като той не може да върви заради тежките окови на краката и ръцете си „двама мъже кръстосват ръце и го пренасят“. След като го вкарват в Барджело, го подлагат на изкусното и болезнено флорентинско мъчение, известно като „стрападо“. Китките на жертвата са вързани зад гърба й с каиши, които пък са завързвани с въже, прекарано през скрипец. После той е вдигнат от земята, а цялата му тежест е поета само от китките, извити силно зад гърба му. Тогава отпускат въжето, така че измъчваният да падне главоломно почти до пода. Сътресението от болката е ужасяващо, като съществува възможност ръцете му да се извадят от ставите.

След четири пускания със „стрападото“ Савонарола не издържа и признава ересите, в които го обвиняват. Но щом го освобождават от каишите и го изправят на крака, незабавно се отказва от признанията. Ужасяващото мъчение е повторено няколко пъти, докато Савонарола вече не е в състояние да се откаже от своите признания. Тогава го осъждат на смърт заедно с двама от учениците му, в това число и верния Фра Доменико, който винаги е бил готов да умре за него.

Тъй като Савонарола е свещеник, официално може да бъде съден и осъден само от църковен съд, така че флорентинските власти искат от Рим разрешение да изпълнят присъдата. Папа Александър VI решава, че е време със закъснение да наложи властта си, и настоява Савонарола да бъде съден от негови представители. Двама папски пълномощници заминават за Флоренция, за да водят процеса, макар че по-късно един от тях споделя, че „пристигат във Флоренция с присъдата в гърдите си“. Савонарола надлежно е подложен на мъчения и отново осъден, трябва да бъде обесен с двамата си ученици, а телата им провесени на вериги на площада на Сеньорията, после труповете да бъдат изгорени. Това се случва на 23 май 1498 година сутринта, на същото място, където само година преди това Савонарола осъществява своята Клада на суетата. По думите на свидетеля Ландучи, „когато обесиха и тримата, запалиха огън на платформата, която бе посипана с барут, и го подпалиха, така че огънят избухна с пукане и свистене. След няколко часа бяха изгорели, краката и ръцете им постепенно падаха. Част от телата им останаха да висят на веригите и бяха замеряни с камъни, за да паднат, тъй като се страхуваха някой да не ги прибере.“ След това изгарят костите на пепел. „После докараха каруца и хвърлиха и последната прашинка в река Арно през Понте Векио, за да няма останки, които да бъдат открити. Независимо от това няколко добри хора имаха толкова силна вяра, че въпреки страха тайно събраха част от носещия се по реката прах, защото той струваше колкото човешки живот, затова и властите бяха твърдо решени да унищожат всяка реликва.“ Но това не е последният път, в който Флоренция чува за Божия град.