Леговище от кости

— В името на Стихиите! — изруга Боренсон. — С такова нещо не можем да се преборим. В цяла Мистария няма толкова мъже и пики!

Сарка Каул метна поглед на северозапад и прошепна:

— Със сигурност ще се намерят достатъчно мъже, стига да имат волята да влязат в сражение.

Продължиха да препускат под сянката на пушеците. Още няколко левги срещаха бягащи тълпи жени и деца, след което броят им започна да намалява.

С всяка миля облаците пушек ставаха все по-гъсти и скоро сякаш се спусна нощ. Прекосиха изоставено селище, в което петлите кукуригаха, сякаш приветствайки изгрева.

Налетяха на селско девойче, което се опитваше да носи на ръце изтощените си сестрички. Зад него щапукаха, ревейки от умора, две току-що проходили дечица.

— Къде са майка ви и баща ви? — попита Боренсон.

— Отидоха да се бият в Карис — отвърна девойчето.

— Нямате ли храна? — запита Мирима.

— Имахме малко, но не можех да взема и малките, и храната. Затова я оставих. По пътя има ферми. Все ще намерим нещо да се нахраним.

Настъпи мълчание. Боренсон обмисляше затрудненията на девойчето. Земята беше каменлива и на четирийсет мили нямаше никакво селище. По-нататък покрай пътя имаше десетина ферми, но другите бегълци бяха обрали и последната ябълка. Девойчето и братчетата и сестричетата му нямаше да оцелеят. Той самият никога не би изоставил рожбите си по такъв начин.

— Дай й четвъртия кон — предложи Мирима.

Боренсон се поколеба. Хвърли поглед на запад. Пламъците бушуваха съвсем близо — прииждаща огнена вълна на хоризонта. Ако дечицата скоро не намереха подслон, огънят щеше да ги погълне преди халите.

— Не — отсече той. — Конете може да ни потрябват в битката. Дай им храна.

— На нас конете може да ни потрябват — възрази Мирима, — но на тях наистина им трябват.

Боренсон приведе глава. Сега проумя частица от болката, която изпитваше Габорн. Ако дадеше боен кон на тези дечица, може би щеше да спаси живота им. Но конете му трябваха в боя, в който би могъл да спаси много повече хора, а не само тези пет деца.

Погледна за съвет Сарка Каул, но инкарецът само повдигна рамене.

Изборът беше мъчителен. Той даде на девойчето няколко сливи и един хляб, който бе купил в Батен, посъветва го да продължат на изток към река Донестгрий, след което препуснаха нататък.

Докато приближаваха сянката, го споходи неочаквана мисъл: „По този път баща ми е вървял към смъртта си“.

Беше изминала само седмица, откакто баща му бе потеглил към Карис. Небето е било синьо и ясно и баща му със сигурност не е подозирал какво му предстои, но пътят е бил същият, същите са били фермите и дърветата, в същото тъмно езеро в далечината се е отразявало небето.

Сенките се издължиха още повече и мракът стана по-плътен. Въздухът застина неподвижен. Огненият ад сякаш престана да бълва пушеци. Боренсон си представи невидими ръце да проникват в земята и да разкъсват утробата й, както ловец изкормва сърна.

След един завой най-после видя червената ивица съскащи пламъци под пушеците. Пътят прекосяваше огъня.