Из „Деликатното изкуството на отстъплението“ от Колм Брайънт, послушник в Стаята на оръжията
Боренсон и Мирима се измъкнаха от Айселферион с инкарския Дни Сарка Каул като техен водач. На вратата стражата им върна оръжията и Сарка ги поведе към подземните конюшни, където Боренсон откри конете. Много инкарски лордове посещаваха града, така че Сарка не се затрудни особено да открадне подходящ кон за себе си.
Тримата напуснаха Айселферион в ясната утрин, оставяйки зад гърба си заспалия град, в който нито един инкарец не подозираше, че върху крака на Боренсон мрачно блещука руна на волята. Самият той беше сигурен, че спокойствието дълго време няма да ги съпътства.
Предполагаше, че щом инкарците разберат за случилото се, ще изпратят легион бледи воини по петите им. Които ще убият както него, така и всеки, с когото е разговарял.
Но засега не ги преследваше никой и нямаше дори и следа от инкарец зад гърба им. Сарка ги водеше по пустите пътища, които лъкатушеха из пусти ниви и градини, обработени и подрязани, но някак странно изоставени, тъй като нито един стопанин не работеше из тях и наоколо не се виждаше нито обор, нито колиба. Единствен знак за присъствието на хора бяха блесналите под слънчевите лъчи стели, които стърчаха край всеки град.
Боренсон дори не бе мечтал за по-безпрепятствено бягство. Сарка Каул ги преведе по изоставени пътища, докато най-после стигнаха потъналите в сенки гори, където прелитаха крилати гущери, подгонили сред клоните пеперуди и комари.
Само веднъж се опитаха да ги проследят. Докато наближаваха подножието на планината Алкаир, една тъмна фигура препусна зад тримата. Тежкото тропане на копитата подсказваше, че това е подсилен кон с голям брой дарове, и Боренсон хвърли поглед назад към планинския път и зърна галопиращия между дърветата ездач.
— Оставете го на мен — настоя Мирима, докато приближаваха една ливада.
Цялата сутрин бе държала лъка си изопнат. Сега забави коня си, скочи от него и го потупа по задницата. Конят препусна след Сарка и сър Боренсон през ливадата от белезникави цветя, толкова нежни, че проблясваха под слънчевите лъчи като лед.
Сарка Каул яздеше отпред и тъкмо стигна до дърветата, когато преследвачът им изскочи от гората. Боренсон погледна зад себе си. В сенките препускаше инкарец. Краищата на кървавочервената му пелерина се развяваха зад гърба му като крила. Конят му беше черен като нощта. Жребецът препусна през ливадата, а Мирима се показа иззад един чворест явор и пусна стрелата.
Ездачът изкрещя и се наведе напред, забил пети в хълбоците на коня. Боренсон видя белите гъши пера на стрелата да стърчат от гърба му.
Черният кон спря насред ливадата и се завъртя в кръг. Ездачът ръсеше проклятия, като се мъчеше непохватно и да пришпори коня, и да не се строполи от него.
Боренсон препусна към ранения конник. Беше принц Веразет. Беше се отпуснал върху седлото, притиснал се към врата на жребеца; от ребрата му стърчеше стрелата. Мирима го бе улучила близо до сърцето. Конят подскачаше, ужасен от миризмата на топла кръв.
Сарка Каул приближи зад Боренсон.
— Кор ас! Кор ас! Помогнете ми! — мълвеше принцът.
— Веднага — отвърна Сарка и пришпори коня си към него.
Сграбчи принца за косата и заби меча си в гърба му. След това с един замах метна тялото на земята и хвана юздите на коня му.
След миг през поляната дотича Мирима.
— Мъртъв ли е? — зададе излишен въпрос тя. И се надвеси над принца с готов за стрелба лък.
