Мъжки игри

— Сигурен ли си? Каза ли ти името си?

— Почти два метра на ръст и лицето й беше същото като на снимката, която ми показахте с Миша. Такива двойници няма.

— Няма — съгласи се Настя. — Какво точно искаше?

— Не ми каза. Но не го познава, във всеки случай по-рано не го е виждала. Отначало взе мен за Баглюк. Какво ще правим, Ася? Дали да тръгна след нея? Не се е отдалечила много, а аз днес съм с колата. Може да я настигна.

— И после какво?

— Ще видя накъде ще се запъти, с кого ще се срещне.

— Чакай, Юрик, не прибързвай. Тя вече те е видяла, така че няма да стигнеш далеч след нея. И после, ние знаем коя е, къде работи, къде живее, така че няма да ни избяга. Имаме и начин да се свържем с нея. Вярно, лошо е, че освободихме Миша от нея, но нищо, минали са само два дни, откак не са се виждали. Спокойно можем да възстановим всичко. Така че Миша ще научи защо тя е търсила Баглюк.

— Разумно е — кимна Коротков. — Тогава да се върнем при хората, които още не сме разпитали.

Те прекараха в редакцията няколко часа, но така и не успяха да научат с кого е пил онази вечер лекомисленият журналист. Баглюк бил човек на живота, обичал компании и бил открит, с удоволствие запознавал колегите си с другите свои приятели. Колегите дори продиктуваха на Настя и Коротков техните телефонни номера. Оставаше надеждата, че след разговора с Господаря Баглюк се е срещнал и е пил с някого от „нередакционните“ си познати. Търсенето се облекчаваше и от изчисляването на времето: от тръгването от „Петровка“ до катастрофата бяха минали не повече от два часа и половина, през тези два часа и половина, и то по хлъзгавите улици, журналистът едва ли би успял да отиде до другия край на Москва и там да се напие. Следователно Валентин Баглюк се бе напил за последен път в живота си някъде в централната част на града.