Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Останахме само с един човек. Почти беззащитни.
— Шраго си го бива.
— Срещу тях? Вече изгубихме трима души.
— Това тревожи ли те?
— Разбира се, че ме тревожи. Губим играта.
— Някакви предложения?
— Мисля, че вече е време. Знаем кой е обектът на Ричър. Не ни остана нищо друго, освен да дадем зелена светлина на Шраго.
За момент изглеждаше, че Търнър ще се окаже права. Светлинка на включен таймер и нищо повече. Но Ричър продължи да чука и усилията му най-сетне дадоха резултат. В дъното на коридора се появи мъж, който размахваше ръце, за да го накара да престане. Ричър също размаха ръце, приканвайки го да се приближи. Нещата зациклиха. Мимиките на непознатия казваха _не приемам клиенти нощем_, в резултат на което Ричър изведнъж се почувства като малко дете, което чука на вратата на доктора посред нощ и вика: _Елате бързо, старият Джеб е погребан жив под купчина данъчни декларации!_ За щастие, човекът зад стъклото отстъпи пръв. Изпусна въздишка на досада и тръгна по коридора. Стигна до вратата, издърпа резето и отвори.
Оказа се млад, може би под трийсетте, азиатец. Беше облечен със сив панталон и червен суичър.
— Какво желаете?
— Да се извиним — отвърна Търнър.
— За какво?
— Че ви отнемаме от времето. Наясно сме, че то е ценно за вас, но се надяваме да ни отделите пет минути. Ще ви платим сто долара за тях.
— Кои сте вие?
— Да речем, че в момента сме държавни служители.
— Може ли да видя някакъв документ?
— Не.
— Но искате да ми платите сто долара, така ли?
— Само ако разполагате с актуална информация.
— За какво?
— За адвоката, който е използвал това място преди вас.
— Какво за него?
— Конгресът ни е възложил задачата да потвърдим достоверността на определена информация от пет различни източника. Вече сме проверили четири от тях и се надяваме вие да сте петият. Ако това се случи, всички ще се приберем у дома.
— Каква информация?
— Ще ви зададем един предварителен въпрос, който малко или много е чиста формалност. Разполагате ли със сведения дали обектът на нашето разследване е жив или мъртъв?
— Да, разполагам.
— И?
— Човекът е жив.
— Много добре — кимна Търнър. — Това ще ни свърши добра работа. А сега искаме да получим трите му имена по паспорт и настоящия му адрес.
— Трябваше да дойдете най-напред при мен, а не да ме оставяте последен — отвърна азиатецът. — Аз му препращам личната кореспонденция.
— Имахме заповед да проверим най-напред по-трудните източници. Така очакванията ни нарастваха. Отгоре надолу, а не по обратния път.
— Ще ви го напиша.
— Благодаря — кимна Търнър.
— Трябва да бъде максимално точен — обади се Ричър. — Предполагам, знаете колко са педантични сътрудниците в Конгреса. Ако някой е написал „авеню“, а друг — „ав.“, го правят на въпрос.
— Не се безпокойте — отвърна азиатецът.
Трите имена на адвоката бяха Мартин Мичъл Балантайн. Освен това не се беше преместил в Уайоминг. Адресът му все още беше в Студио Сити, Лос Анджелис, Калифорния. Почти на две крачки. Според картата на Търнър мястото се намираше на Колдуотър Кениън Драйв, откъм страната на „Вентура“. И вероятно адвокатът открай време си живееше там.
Което най-вероятно означаваше, че адвокатската му кариера не е била особено блестяща. Адресът беше на апартамент, построен някъде през 30-те години на миналия век, а това означаваше повече от осемдесет години разруха. Изглеждаше ужасно старомоден и овехтял. Стени в цвят на тъмнозелена луга, жълта светлина в прозорците.
— Не очаквай кой знае какво, защото може би изобщо няма да ни приеме — предупреди Търнър. — Доста е късно за неканени гости.
— Лампите му все още светят — рече Ричър.
— Другият вариант е да не си спомня нищо. Оттогава са изтекли цели шестнайсет години.
— От това положението ни не може да се влоши.
— Освен ако не реши, че целта ни е да обработим свидетел на обвинението.
— Би трябвало да го приеме като показания под клетва.
— Няма да се изненадам, ако просто ни изхвърли.
— Няма да го направи. Той е само един самотен старец, който със сигурност мечтае за гости.
Балантайн не ги изхвърли, но и не беше особено въодушевен от визитата им. Остана прав под рамката на вратата с физиономията на човек, който цял живот е отварял на неканени гости късно вечер. Беше среден на ръст и изглеждаше сравнително здрав. Годините му не бяха много над шейсет. Но изглеждаше уморен, мрачен, едва ли не печален. Имаше вид на човек, който се е опитал да завладее света, но е загубил. На устната му личеше белег, който очевидно не беше резултат от хирургическа намеса. А зад гърба му надничаше жена, която би трябвало да е съпругата му. Със същата мрачна физиономия, но не така вяла и по-открито враждебна.