Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
По тази причина Ричър повдигна трупа и го завъртя назад — като хвърляч на чук по време на олимпиада. След това направи два кръга, приведен ниско над земята, но вдигнал тялото високо във въздуха. Постигнал максимален размах, той го запрати в мрака. Чуха пропукване на съчки и клони, последвано от търкаляне на камъни. После настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонния шепот на долината.
Направиха маневра и поеха по обратния път. По „Лоръл Кениън“ към магистралата. Зад волана беше Ричър. Седнала до него, Търнър разглоби и сглоби глока, след което го прибра в джоба си. С един 9-милиметров патрон в цевта и още петнайсет в пълнителя. След това се зае с портфейла. Здраво натъпкан като предишните. Дебела пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, пълен комплект редовни кредитни карти и шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка на притежателя си. Името му беше Джейсън Кенет Райкард, приключил земният си път само месец преди да навърши двайсет и девет. Не беше донор на органи.
Телефонът му беше евтин, почти като тези на Търнър и Ричър, закупени от дрогерията. Без съмнение с предплатена и трудна за проследяване СИМ карта. В паметта бяха вкарани само три номера. Първите два маркирани с _Пит Л_. и _Рони Б_. — очевидно Лозано и Балдачи, а третият само с едно име — _Шраго_. Списъкът с проведените разговори беше кратък. Нито един изходящ и само три входящи, всичките от Шраго.
— Тоя трябва да е дебелият с малките ушички — подхвърли Търнър. — Явно е шефът на екипа.
— Не са малки, а са подрязани — поправи я Ричър.
— Какви са?
— Подрязани.
— Откъде знаеш?
— Момичето ми каза. Видяла ги е отблизо.
— Говорил си с нея?!
— По нейна инициатива, в закусвалнята.
— Защо го е направила?
— Взела ни е за федерални. Любопитна е да разбере какво се случва на улицата пред дома й и решила да измъкне нещо от нас.
— Къде е видяла тоя с ушите?
— Пред къщата.
— Но наистина не знае какво става?
— Не знае дори за делото за бащинство. Името ми не й говори абсолютно нищо. Явно майката е спестила подробности за исковата молба. А момичето не знае дори, че майка му е клиентка на адвокатската кантора. Мисли, че следим някой от съседите.
— Не биваше да разговаряш с нея.
— Нямах избор. Тя просто седна на масата ми и започна да задава въпроси.
— На един напълно непознат човек?
— В закусвалнята се чувства на сигурно място. Мъжът на бара се грижи за нея.
— Как ти се видя?
— Хубаво и умно хлапе.
— Мислиш ли, че е твое дете?
— Все още е единствената кандидатка. Доста шантава е, съвсем като мен. Но аз така и нямам никакви спомени за жената в Корея.
— Подрязани уши? — смени темата Търнър.
— Като малки шестоъгълници — кимна Ричър.
— Никога не съм чувала такова нещо.
— Аз също — отвърна той, после извади телефона си и набра Едмъндс.
На Западното крайбрежие беше девет вечерта, а това означаваше полунощ на Източното. Но той беше сигурен, че адвокатката ще вдигне. Защото беше идеалистка. Тя вдигна чак на седмото позвъняване. Езикът й беше надебелял както предишния път.
— Имаш ли нещо за писане? — попита Ричър.
— И хартия — отвърна Едмъндс.
— Искам да провериш още две имена. Почти сигурно служат в онази логистична част във Форт Браг, но ми трябва повече информация. Първият е Джейсън Кенет Райкард, а другият — човек, наречен Шраго. Не знам дали това е малкото му име или фамилията. Опитай се да измъкнеш някакви сведения за него. Отличителни белези — обезобразени уши.
— Уши ли? — попита Едмъндс.
— Да.
— Тази вечер разговарях с майор Съливан. От Министерството на отбраната настоявали за бързо решение на случая „Родригес“.
— Ще стане най-бързо, ако свалят обвиненията.
— Забрави.
— Добре, остави това на мен — отвърна Ричър, изключи телефона и го прибра в джоба си.
След това продължи да шофира, вече с две ръце.
Булевард „Лоръл Кениън“ беше глупаво име за пътя, по който се движеха. Разбира се, че каньонът се казваше Лоръл и пресичаше изключително живописни местности, но изобщо не беше булевард. Булевардът е широка и права артерия с церемониални функции, обикновено с редици специално подбрани дървесни видове от двете страни, а също така и други ландшафтни творения. Името му произтича от старофренски — boullewerc, — в превод крепостен вал. Някога булевардите са били проектирани като дълги, широки и добре отъпкани насипи, много удобни за разходка.