Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— А какво те накара да се обезпокоиш?
— Съобразяваше се с моята скорост и това не беше нормално. Скоростта е въпрос на личен избор. Освен това аз по принцип карам бавно. Зад мен винаги се струпват по няколко коли, които ме изпреварват при първа възможност. Но този си стоеше отзад и не правеше нищо. Сякаш го бях взела на буксир. Освен това знаех, че не е нито от ВП, нито от ФБР, защото те все още не са наясно с какво се придвижваме. Оставаше да е от другите ни приятели, но в такъв случай не би трябвало да е сам. Оставаха само два варианта: или не е от тях, или са се разделили и работят самостоятелно. Но както и да е. Събитията се развиха много бързо — точно както става по филмите. Реших да спра на първото отклонение, което се появи пред очите ми. Един вид като послание, че е разкрит. Исках да го изправя пред избора да приеме с достойнство поражението си и да си продължи по „Мълхоланд“ или да спре и да излее гнева си персонално.
— И той спря, така ли?
— Естествено. Оказа се третият от четиримата в колата със смачканите врати. Онзи, който ти определи като шофьора от първата вечер. Тоест бяха се разделили и работеха самостоятелно.
— Радвам се, че е бил той, а не другият.
— Напразно се радваш. И този се оказа достатъчно гаден.
— Колко гаден?
— Много.
— Глупости — поклати глава Ричър. — Тоя е торба с лайна. Беше вторият, когото фраснах първата вечер. По-зле е от онзи, който току-що ни плати вечерята.
— Пълен некадърник — промърмори Търнър. — Все едно че извадих бонбон от устата на бебе.
— В смисъл?
— Имаше пистолет.
— Това би трябвало да поизравни шансовете ви.
— Точно така се случи. За около три четвърти от секундата. После той остана без пистолет, понеже не можех да стоя насреща му невъоръжена. Един глас в главата ми настойчиво крещеше: _Заплаха, заплаха, заплаха! Вземи незабавни мерки!_ Премигнах и установих, че съм му видяла сметката. Точно в сърцето. Беше мъртъв още преди да се строполи.
— Тогава защо ме извика по спешност?
— Не предлагаш ли психотерапия?
— Не ми е там силата.
— Е, аз съм професионален войник и не се нуждая от психотерапевт.
— Как тогава да ти помогна?
— Като преместиш тялото. Аз не мога да го вдигна.
*
Мълхоланд Драйв изглеждаше като на кино, но в действителност беше по-тесен. Придвижваха се бавно и внимателно, съвсем като ченгетата от филмите. Готови да спрат, ако пътят е чист, готови да продължат, ако на мястото шарят фенерчета и пропукват радиостанции. Нямаше нищо такова и те спряха. Трафикът беше значително по-слаб. Пътят си беше все така живописен, но това го правеше непрактичен. Нощната гледка от отбивката беше наистина величествена.
— Не сме тук за гледката, Ричър — напомни му Търнър.
Мъртвецът лежеше край предната броня на колата си.
С подвити встрани колене, но иначе проснат по гръб. Съмнения не можеше да има — това наистина беше шофьорът от първата вечер. С дупка в гърдите.
— Какъв беше пистолетът? — попита той.
— Глок седемнайсет.
— Къде се намира в момента?
— Обратно в джоба му, след като го почистих от отпечатъци. Временно, разбира се. Ще трябва да решим какво да правим с него.
— Има само две възможности. Или да го оставим да бъде открит от полицията на Лос Анджелис, или да го хвърлим в пропастта. Може да остане там цяла седмица, а дори повече. Може да бъде изяден от животни, или поне здравата наръфан, особено по пръстите. Много по-лошо е да го оставим в колата. Няма да има значение дали е убийство или самоубийство, защото първата им работа ще бъде да снемат отпечатъците му. От този момент нататък Форт Браг ще изпадне в ярост и случаят ще започне да се разплита от другия край.
— Тоест не от нашия, а ти не искаш това.
— Нима ти го искаш?
— Искам само да бъде разплетен. Не ме е грижа кой ще го разплете.
— В такъв случай ти си най-търпеливото същество, което познавам. Смачкали са те по най-грозния начин. Би трябвало да им отрежеш главите с касапски нож.
— Бъди сигурен, че по същия начин са смачкали и теб, използвайки показанията на Голямото куче.
— Точно по тази причина съм решил да спра някъде и да се снабдя с касапски нож. Затова ми дай малко преднина. Няколко дни в пропастта няма да му навредят. Защото, ако ние не ги разкрием, полицията на Лос Анджелис и Форт Браг ще успеят — вероятно следващата седмица, когато открият трупа. И в двата случая нещата ще бъдат разнищени.
— Добре — въздъхна тя.
— Освен това ще задържим глока.
Така и направиха. Взеха и портфейла, и телефона му. След това Ричър хвана с две ръце предниците на якето му, отлепи го от земята и го помъкна към ръба на пропастта. В повечето случаи такива опити завършваха с провал. Труповете се закачаха за храстите и камъните и оставаха да лежат два-три метра по-надолу. Поради липса на наклон и инерция.