Кралят-воин

— А след това разбрах що за човек е всъщност. Може би чак сега разбирам, че не беше нищо повече от един разглезен хлапак, който казваше всичко, което ми се иска да чуя, само и само да може да ме чука — като всички други недорасли мъже, които съм срещала — в гласа й се прокрадна гняв и тя млъкна. Пое си дъх няколко пъти и се усмихна. — Прозвуча като от устата на мъдра жена с голям опит, нали? Все едно. Той сложи край на връзката ни по най-грозния начин. Реших, че е чудовище, и не можех да понеса обидата. Отново избягах. Но този път знаех какво правя. Отидох при една вещица — всъщност могъща чародейка, която се беше отдръпнала от света, за да продължи живота си кротко сред блатата на Делтата. Купувахме й разни специални неща, щом стигнехме до някое градче, и в отплата тя ни закриляше със заклинанията си.

— Беше бивша товиети, изоставила ордена преди десет години. Учих се при нея една година. Научих много и започнах да помагам на бедните около мен с отвари и билки, а нерядко — и с простички съвети. Такива като мен има много — не водачи на клетки, без някакво официално положение, но все пак водачи на нашето движение. Разбрах, че избягваме такава йерархия след пагубния бунт, когато Так все още властваше над нас и оцелелите обвиниха водачите ни за тази наглост. Все едно. Някои от тези уважавани товиети дойдоха при мен миналата година и казаха, че само си губя времето в това блато, че орденът се нуждае от мен, че предстоят важни събития, че императорът, когото мислехме за мъртъв, се е върнал и се опитва да си върне трона. Единствената задача на товиетите в този момент била да го спрем, да направим всичко възможно да умре. Изслушах ги. Подчиних се и тръгнах с тях. Помагах като чародейка или съветничка всеки път, щом решах, че нещо не е направено както трябва или че нещо не е забелязано. Не забравях колко съм млада и как обикновено по-възрастните не се вслушват в съветите на по-младите, и разбрах, че най-лесният начин да се възприемат идеите ми е като ги поднеса деликатно и спокойно. Мисля, че се справях добре, защото ме слушаха и си спечелих известно уважение. Имаше извънредни случаи, когато нямаше време за увъртания и тогава се чувствах като офицер в армията, като тиран — тя ме погледна и се засмя. — Но хората все пак ме слушаха и изпълняваха. Понякога се чудя защо това не ме направи нагла и самоуверена. Може би това, че бях паднала толкова ниско, от знатна благородничка до дете, затворено в килия, изправено пред изнасилване или нещо още по-лошо, ме предпази да се главозамая.