Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
— От къде на къде? — отвърнах, почти искрено. — Казах, че истината не би могла да развали нещо, което не би могло да се развали, нали?
— Не. Не си ми го казвал.
— Но би трябвало.
— Едва ли. Никой не очаква чак такова красноречие от едно демонично чудовище като теб.
— Демонично чудовище значи?
Кимея се прозя и кимна.
— Обречена си! — изръмжах и я придърпах в леглото. — Ние, демоните, имаме по два кура, знаеш ли?
— Много добре го знам — отвърна тя. — Защото наистина искам да те любя, и ти мен, за да повярвам, че тази моя бъбрива уста не е развалила всичко.
Искаше може би да каже още нещо, но устните ми се притиснаха в нейните, езикът ми затанцува с нейния и ръцете й ме прегърнаха.
Бурята отново ни спря в някакво изоставено ханче и това бе най-вълшебното време. Имаше няколко глупави ярки, които си мислеха, че могат да се измъкнат от печен в битките войник като мен. Отидоха набързо в котела с няколко картофа, три-четири не съвсем спаружени моркова и подправки, които намерихме в обраслата с бурени градина зад хана. Лаиците, които го бяха обрали, не бяха претърсили добре и намерих на лавицата на един от килерите три бутилки вино за Кимея.
Зад ханчето имаше малък изкуствен водопад и езерце, а в конюшнята намерих голяма бъчва, срязана на две за поилка на конете. Двамата я изтъркаляхме до водопадчето и Кимея, с помощта на двата изкъртени от сградата улука, отклони вода от водопада, докато аз кладях голям огън. Нагрях камъни и ги пуснах в пълната бъчва. Щом водата се стопли, влязохме да се къпем и скочихме за малко и в леденото езерце. Направих греяно вино за Кимея и билков чай за мен.
Боя се, че работата стана малко глупава — докато се сетим за пилешката супа, котелът беше почти изврял. Но добавихме малко вода и се получи съвсем прилична яхния.
Искаше ми се да се скитам безкрай с Кимея из тази земя, до края на живота си, без цели и планове. Но беше невъзможно.
Фермите ставаха все по-бедни, селяните — все по-недружелюбни и разбрах, че се приближаваме към армията.
Намерихме силно отъпкан от конници и фургони черен път и тръгнахме по него.
Малко след това зърнах пушеците на зимния ми лагер на билото на големия хълм и поехме натам.
— Дамастес — каза Кимея и се извърна в седлото. — Обичам те.
Усмихнах се, а близкият храст проговори:
— Никой да не мърда. Кажи какво търсиш тук и не посягай към меча.
От скрития пост се показа брадат мъж със зареден арбалет, а от двете му страни — още двама стрелци.
Бяхме си у дома.
Щабът на армията се намираше в едно тържище, също като Пестум. Карах през него и се надявах, че ще мога да го опазя по-добре от онова градче.
Имах чувството, че съм отсъствал цяла вечност, но всъщност не беше изтекло много време, откакто убихме Байран.
Няколкото дни с Кимея бяха чудесни, но вече бяха свършили. Трябваше да ги оставя в паметта си, до всички други спомени за дни, невгорчени от мириса на кръв и смърт.
Кутулу беше заел големия хан. Слязохме, посрещнаха ни с радостни викове и влязохме вътре.
Кутулу разглеждаше голяма карта, Йонджи бе до него, а Свалбард седеше отпуснат на пейката в дъното на гостилницата.
Планинецът ни изгледа накриво.
— Какво ви забави толкова? Ние сме тук още от вчера.
19.
Приближаване
— В марш… напред!
Забиха барабани, заехтяха тръби, конете затъпкаха на място, офицери и сержанти завикаха. В челото на колоната, зад знамената ни, беше домин Танет с наскоро преименувания Седемнадесети Ърейски пиконосци.
— Не е зле — казах на Линърджис.
— Накарах ги да свършат малко повечко работа, освен да лъскат месинга, докато ти се правеше на герой. Тръбите поддържат почти еднакво темпо, нали?
— Не говорех за музиката, а за войниците.
— Хм. Стана ни досадно да седим и да се мотаем и трябваше да измисля нещо да им запълни времето. Малко набиване на крак свърши работа.
Линърджис, Кимея, Синаит, Кутулу и моя милост, с адютантите ни, стояхме на билото на хълма, а армията се движеше долу почти като на парад.
— Ще видим как ще се държат, като се стигне до леене на кръв — продължи Линърджис. — Дотогава нищо не може да ме впечатли — загледа се напред, където Йонджи и неговите съгледвачи разчистваха пътя на колоната след конния авангард. — Почти съжалявам, че нямаме още месец преди началото на кампанията.