Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
[Той отново се изляга на кушетката. Едър мъж е, а колко дребен и съсухрен изглежда сега… Устните му бавно се разтягат в невесела усмивка.]
Е, поне като дойде зимата, ще си почина. Стига да доживея дотогава. Знаете ли какво? Мисля, че двамата с вас свършихме работата, която имахме да свършим. Както казваха навремето по радиото: „С това програмата ни завърши.“ Макар че… кой знае. Може да ме видите отново. Или най-малкото да чуете за мен.
[Казвам му, че е точно обратното — предстои ни още много, много работа. Обяснявам му, че продължава да носи огромно бреме — невидима четиристотин-килограмова горила на гърба си, — и че двамата можем да я убедим да слезе оттам. Уверявам го, че наистина сме в състояние да го направим, обаче ще ни трябва известно време. Казвам му всички тези неща и му пиша две рецепти, ала се боя, че той наистина го вярва — приключили сме. И макар да взема рецептите, за него това е краят. Може би само на срещите му с мен… а може би и на живота му.]
Благодаря ви, докторе. За всичко. Задето ме изслушахте. Що се отнася до тези…
[Н. посочва масичката до кушетката, където лежат подредените от него предмети.]
На ваше място не бих ги размествал.
[Давам му медицинската карта и той я слага внимателно в джоба си. После го потупва с ръка, за да се увери, че тя е на сигурно място, а аз си мисля, че може би греша и все пак ще го видя на пети юли. Интуицията ми и друг път ме е подвеждала. Започнал съм да харесвам Н. и не искам да пристъпи в онзи каменен пръстен и да остане там завинаги. Дори да съществува само в съзнанието му, това не означава, че не е истински.]
[Край на последния сеанс]
4. Откъси от дневника на доктор Бонсейнт
5 юли 2007 г.
Веднага щом видях некролога, се обадих на домашния му телефон. Вдигна ми К. — дъщерята, която учи в колеж тук, в Мейн. Говореше доста спокойно и ми каза, че не е била изненадана. Сподели, че първа от близките на Н. е пристигнала в Портландския му дом (лятната й работа била в Камдън, което не е толкова далеч), обаче аз чувах и други гласове в къщата. Това беше добре. Има много причини за съществуването на семейството, ала най-важната му функция навярно е да се събира заедно, когато някой негов член си отиде. Това важи с особена сила за случаите, в които смъртта е насилствена и неочаквана — убийство или самоубийство.
Девойката знаеше кой съм. Разговаряхме непринудено. Да, било е самоубийство. В колата му. В гаража. Уплътнил вратите с хавлиени кърпи; сигурен съм, че са били четен брой. Десет или двайсет — все добри числа според Н. Е, трийсет не е толкова добро, но разполагат ли хората — особено мъжете, живеещи сами — с толкова много хавлиени кърпи в жилищата си? Дълбоко се съмнявам.
Ще има разследване, каза ми дъщеря му. Без съмнение ще открият наличие на медикаменти в организма му — онези, които му предписах, — но едва ли ще са в смъртоносни количества. Макар че това няма голямо значение; Н. ще продължи да си е мъртъв, без значение какво е причинило смъртта му.
Попита ме дали ще отида на погребението. Въпросът й ме трогна. Всъщност дори ме накара да се просълзя. Казах, че с удоволствие бих дошъл, стига семейството да няма нищо против. Това я учуди и тя ме увери, че никой няма да има нещо против… защо изобщо съм си го помислил?
— Защото в крайна сметка не можах да му помогна — казах.
— Важното е, че се опитахте — отвърна девойката и аз отново усетих онова парене в очите.
Преди да затворя, я попитах дали е оставил предсмъртно писмо. Да, отговори тя. Само три думи. „Толкова съм уморен.“
Трябвало е да добави името си. Така думите щяха да станат четири.
7 юли 2007 г.
И в църквата, и на гробището близките на Н. — особено К. — ме накараха да се почувствам като сред свои хора. Чудото на семейството, което може да разтвори кръга си дори в такива тежки моменти. И да приеме напълно непознат като мен. Присъстваха около сто души, повечето от голямото семейство на професионалния му живот. На гроба му се разридах. Това нито ме учуди, нито ме накара да се засрамя; понякога връзката между психоаналитик и пациент може да се окаже доста силна. К. ме хвана за ръката, прегърна ме и ми благодари, задето съм се опитал да спася баща й. Казах й, че няма защо, ала се чувствах като шарлатанин и некадърник.
Прекрасен летен ден. Каква подигравка!