Блондинка от Маями

— След малко приключвам, ваша чест — обещах аз.

— В такъв случай отхвърлям възражението.

— Не съм Господ — каза Шийн. — Не аз решавам кой да живее и кой да умре.

— Нека се върнем малко назад, докторе. В единайсет и пет вечерта на шестнайсети юни вие напуснахте хотел „Астор“ и потеглихте спешно към болницата, прав ли съм?

— Да, мисля, че вече дадох показания за това.

— А в единайсет и четирийсет пристигнахте в интензивното отделение, където срещнахте сестра Гетис?

— Струва ми се, че е така.

— По Алтън Роуд ли стигнахте до болницата?

— Да.

— И ви трябваха трийсет и пет минути с кола, за да пристигнете?

— Беше петък вечер. Имаше много коли.

— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че през последните четири седмици всеки петък правихме пробни пътувания по този маршрут, спазвайки ограниченията на скоростта, и нито веднъж не надхвърлихме дванайсет минути?

Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.

— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?

— Никъде!

Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.

— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.

— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.

От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.

Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.

Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.

Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.

— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?

Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.

Питаше се. Какво знаех?

— Не си спомням.

Залагаше всичко на карта.

— Аптеката се намира на Артър Годфри Роуд. Работи денонощно. Опресних ли ви паметта?