Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
— Господин Пит?
Пит се обърна и видя пред себе си мъж с пребледняло от умора лице на професионален боксьор и с тяло като бъчва.
— Чийф Баском, сър, от „Уолъс“. Качих на борда двучленен екипаж, за да закачим по-бързо влекателното въже.
Пит се усмихна дружелюбно.
— Обзалагам се, че ви наричат Страшния Баском.
— Само зад гърба ми. Това име ми остана, откакто разцепих един барплот в Сан Диего. — Баском сви рамене, после присви очи. — Как познахте?
— Командир Бютера ви описа с възторжени определения… зад гърба ви, това е.
— Добър човек е командирът.
— Колко време ще отнеме скачването?
— Ако имаме късмет и наемем вертолета ви, около час.
— Колкото до вертолета, няма проблем. Той всъщност принадлежи на Военновъздушните сили. — Пит се извърна и погледна надолу към „Уолъс“, който Бютера много внимателно придвижваше назад към похабения, напълно отнесен нос на „Титаник“, докато го доближи на по-малко от трийсет метра. — С вертолета ще качите влекателното въже на борда, така ли?
— Да, господине — отвърна Баском. — Въжето ни е с диаметър двайсет и пет сантиметра и всяка двайсетметрова част от него тежи по един тон. Хич не е от леките. В повечето случаи на прикачване обикновено хвърляме малко въже над носа на пострадалия кораб, което на свой ред бива завързвано за няколко по тежки въжета с увеличаващ се диаметър, които накрая се връзват за основното въже, но този вид операция изисква електрическа лебедка, а тъй като „Титаник“ е мъртъв кораб и човешките мускули са съвсем непригодни за подобна работа, ние използваме по-лесния начин. Няма смисъл да пълним лазарета със заболели от херния пациенти.
Дори с помощта на вертолета, това беше всичко, което Баском и хората му можаха да свършат за здравото закрепване на огромното въже. Стърджис се прояви като истински професионалист. Боравейки внимателно с уредите на вертолета, той положи толкова изкусно края на влекателното въже на „Уолъс“ върху носовата палуба на „Титаник“, сякаш бе практикувал тази работа от години. Минаха само петдесет минути от момента, в който Стърджис освободи въжето и отлетя обратно към „Каприкорн“, докато Чийф Баском се изправи върху форпика и махна с ръце над глава в знак, че скачването на влекачите е завършило.
На „Уолъс“ Бютера потвърди сигнала със силно надуване на свирката на влекача и се обади в машинното отделение, за да нареди „бавно право напред“, след като и Ъпхил на борда на „Морс“ изпълни същите команди. Двата влекача бавно и едновременно тръгнаха, като „Уолъс“ се влачеше след „Морс“, закачен за него с тристаметрово телено въже, изпълняващо ролята на основното въже, докато „Титаник“ се изправи и попадна в непрестанно увеличаващите се вълни на близо четвърт миля зад влекачите. Тогава Бютера вдигна ръка и мъжете на юта на „Уолъс“ внимателно освободиха спирачката на огромната влекателна лебедка и въжето се опъна.
От върха на неимоверно високия „Титаник“ влекачите изглеждаха като мънички играчки, които подскачаха върху великанските гребени на вълните, миг преди да се потопят до светлините на мачтите във вдлъбнатите бразди на следващите вълни. Някак невероятно беше, че такива дребни плавателни съдове могат дори да помръднат четирийсет и пет хиляди тона мъртво тегло, но ето че отначало неуловимо обединената мощ на десетте хиляди конски сили започна да си казва думата и след малко около избледнялата товарна марка на „Титаник“ се появи едва забележима пяна.
Той едва се движеше — Ню Йорк беше все още на хиляда и двеста мили на запад — но най-сетне напусна мястото, където бе спрял в онази студена нощ на далечната 1912 година, и сега отново пътуваше към пристанище.
Зловещите черни облаци се надигнаха и покриха южния хоризонт. Това беше ураганна ивица. Докато Пит я наблюдаваше, тя като че ли започна да се разширява и сгъстява и превърна морската шир в тъмна сянка от мръсно сиво. Колкото и странно да беше, вятърът стихваше и безцелно променяше посоката си през няколко секунди. Пит забеляза, че чайките, които доскоро кръжаха около спасителната флотилия, вече ги нямаше. Единствено присъствието на „Джюно“, който неотклонно се движеше на около петстотин метра встрани от „Титаник“, вдъхваше някакво чувство на сигурност.
Пит погледна часовника си, после хвърли още един поглед през парапета на левия борд и бавно, почти нехайно, се упъти към вратата на гимнастическия салон.