Златна лилия

Той сви рамене.

— Ако пожелаят — страхотно. Ако не — отговорността не е твоя.

— Е, благодаря, че отново се притече толкова галантно в моя защита — подкачих го. — Може би щеше да вземеш повече присърце тренировката при Улф, ако трябваше да защитаваш някой друг, а не себе си, така ли е?

Предишната му усмивка се завърна.

— Просто не обичам да притискат някого, това е всичко.

— Но въпреки това трябва да се върнеш при Улф с мен — настоях. — Трябва да имаш шанс да се опиташ да ми го върнеш.

И като с магическа пръчка той отново стана сериозен.

— Не зная, Сейдж. Ще видим. Засега най-добре да се съсредоточим върху шофирането — когато успееш да се измъкнеш от гаджето си, разбира се.

Малко след това си тръгнах, все още объркана от странното му държание. Дали не беше следствие от някой от страничните ефекти на духа, които влияеха върху разума му? В един момент беше смел и готов да посрещне предизвикателства. В следващия ставаше унил и проявяваше необяснима упоритост. Може би зад настроенията му се криеше някакво логично обяснение или определена схема на поведение, но това бе отвъд моите аналитични способности.

Когато се върнах в „Амбъруд“, веднага се запътих към библиотеката, за да взема една книга, която ми бе нужна за часа по английски. Госпожа Теруилиджър бе намалила обичайните ми домашни, за да мога да „посветя повече време“ на правенето на магиите й. След като нейният свободно избираем предмет — който се предполагаше да е най-лесният за мен — ми отнемаше повече време от останалите предмети, беше освежаващо да се занимая с нещо друго за разнообразие. Тъкмо излизах от секцията с английска литература, когато зърнах Джил и Еди, застанали край една маса. Всъщност това не беше нещо необичайно. Странното беше, че Мика не е с тях.

— Здравейте, приятели — поздравих ги и се плъзнах на седалката. — Здравата сте се заели с работа, а?

— Знаеш ли колко странно се чувствам да повтарям последната си година? — попита Еди. — Дори нямам право да се издъня. Трябва да получа свестни оценки, за да остана тук.

Ухилих се.

— Хей, всяко познание си заслужава труда.

Той потупа по листата пред него.

— Така ли? Знаеш ли коя е първата жена, спечелила наградата „Пулицър“ за литература?

— Едит Уортън — отвърнах, без да се замисля. Той надраска нещо върху листа, а аз се извърнах към Джил. — Какво ново при теб? Къде е Мика?

Джил бе подпряла брадичката си с ръка и се взираше в мен с много странен поглед. Беше почти… замечтан. Бяха й нужни няколко минути, за да се изтръгне от вцепенението си и да ми отговори. Замечтаният поглед бе заменен от смутен, после разтревожен. Наведе глава към книгата си.

— Извинявай. Просто си мислех колко добре изглеждаш в сиво-кафяво. Какво ме питаше?