Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
Ейдриън отказваше да ме погледне и вместо това се взираше през прозореца.
— Не смятам, че всичко това е в мой стил. Преди бях готов да се правя на герой, но сега… не зная. Идеята не беше добра. Нужни са повече усилия, отколкото си мислех. — В гласа му прозвуча лекомислена, пренебрежителна нотка, която не бях чувала от известно време.
— А какво стана с намерението ти да довършваш започнатото? — попитах го. — Ти ми каза, че си се променил.
— Това се отнасяше до изкуството — отвърна Ейдриън припряно. — Все още посещавам занятията, нали? Не съм се отказал. Просто не искам повече да тренирам самозащита. Не се тревожи. Сега имам пари и ще ти платя моята част от вноската за курса. Няма да си на загуба.
— Това няма значение — възразих. — Въпреки това е загуба! Особено след като Улф не ни показваше кой знае колко трудни неща. Не е като да се нахвърляме свирепо един върху друг, както го правят Еди и Анджелина. Защо ти е толкова трудно да проявиш постоянство и да се научиш? — Предишните ми съмнения се завърнаха. — Да не би просто да не желаеш да работиш с мен? Да не би нещо… да не би нещо да не е наред с мен?
— Не! Разбира се, че не! Абсолютно няма такова нещо — отрече Ейдриън разпалено. С периферното си зрение видях, че той най-после ме погледна. — Може би просто ми се струпаха твърде много неща, които трябва да науча наведнъж. Трябваше да се науча да си служа със скоростния лост. Не че ти проявяваш особено желание да ме обучаваш.
Идеше ми да се плесна по челото. Заради разочарованието си от провала на часа при Улф съвсем бях забравила, че трябва да показвам на Ейдриън как да шофира колата. Почувствах се като пълна глупачка, въпреки че все още му бях бясна заради държанието му по време на курса. Проверих колко е часът. Трябваше да свърша доста неща в „Амбъруд“, но се чувствах задължена да се реванширам на Ейдриън.
— Ще се упражним, като пристигнем в квартала ти — обещах му. — Ще започнем лека-полека и ще ти покажа всичко, което трябва да знаеш. Дори може да ти позволя да направиш едно кръгче покрай блока тази вечер, ако видя, че наистина си внимавал в урока.
Промяната в Ейдриън бе забележителна. От нацупен и притеснен изведнъж се превърна в оживен и пълен с енергия ученик. Нищо не разбирах. Несъмнено за мен колите и шофирането криеха особено очарование, но технически погледнато, за ръчните скорости трябваше да се научат много повече скучни подробности, отколкото покрай бойните техники на Улф за успешно изплъзване от евентуален нападател. Защо те бяха толкова трудни за него, а не и умението да си служи с амбреажа?
Когато се върнахме, останах още около час. Трябва да призная, че Ейдриън попиваше всяка дума, която изговарях, макар че когато го изпитвах или го оставях да приложи на практика наставленията ми, резултатите му бяха променливи. Понякога ми отговаряше като професионалист. Друг път изглеждаше пълен невежа за неща, за които бях сигурна, че е разбрал. Към края на часа, се почувствах достатъчно уверена, за да го оставя да кара колата при ниска скорост на пуста улица. Но още не можеше дума да става да шофира по магистрала или из оживените градски улици.
— Явно ни очакват още доста уроци — заявих му, когато свършихме. Бях паркирала колата зад блока му и сега вървяхме към главния вход, където ме очакваше моето Лате. — Да не си посмял да караш тази кола в радиус повече от осемстотин метра. Засякла съм километража. Ще разбера.
— Разбрано — отвърна той с онази негова самодоволна усмивка. — Кога е следващият урок? Искаш ли да дойдеш утре вечер?
— Не мога — поклатих глава. — Ще излизам с Брейдан. — Бях изненадана от нетърпението, с което очаквах тази среща. Не само, че исках да се реванширам за фиаското на бала, но просто исках да имам едно нормално общуване е, поне дотолкова, доколкото това бе възможно между нас двамата с Брейдан. А и усещах нещо много странно, докато бях с Ейдриън…
— О — промълви той и усмивката му угасна. — Добре. Разбирам. Имам предвид любовта, романтиката и всичко останало.
— Ще ходим в музея на текстила — осведомих го. — Много е интересно, макар да не съм сигурна доколко любовта и романтиката се връзват с мястото.
Ейдриън спря рязко.
— В града има музей на текстила? И какво правят хората там?
— Ами, разглеждат… хм, платове. Всъщност има страхотна изложба на…
Спрях, когато приближихме входа на блока му. Там, зад Латето, бе паркирана колата под наем, която Соня и Дмитрий използваха. Погледнах въпросително към Ейдриън.