Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
Изпъшках.
— Съжалявам… не зная за какво се бях замислила. — Е, всъщност знаех. Чудех се какви са шансовете ми да ме глобят, ако наруша ограничението на скоростта, за да проверя колко бързо можем да се движим. — Трябваше да започна да те обучавам веднага, щом запалих мотора. Обещавам, че когато излезем от Улф, ще започнем стъпка по стъпка. Засега можем да минем основните неща. Това е амбреажът…
Ейдриън не изглеждаше раздразнен, че го пренебрегнах. Всъщност по-скоро беше развеселен и слушаше обясненията ми с лека, доволна усмивка.
Улф изглеждаше също така опърпан, както при последната ни среща, ведно с превръзката на окото и, както съвсем основателно подозирах, носеше същите бермуди. Надявах се, че поне ги е изпрал. Въпреки вида му, когато групата се събра, беше готов да ни обучава и изглеждаше компетентен и уверен в работата си. Макар че отново ни напомни колко е важно да избягваме конфликтите и да проверяваме всичко, което ни заобикаляше, бързо премина през това встъпление и се съсредоточи в упражняването на различни бойни хватки, с които да се защитим.
Имайки предвид колко много бе мрънкал миналия път Ейдриън за „отегчителните“ приказки за безопасност, предположих, че ще е въодушевен, когато толкова скоро минахме към действие. Вместо това развеселеното изражение, което имаше в колата, напълно изчезна и той ставаше все по-напрегнат, докато Улф обясняваше какво иска от нас да направим като партньори в учебните схватки.
Когато стана време да се упражняваме, Ейдриън определено изглеждаше нещастен.
— Какво има? — попитах го. Внезапно си припомних последния път, когато Ейдриън се стресна от моята „атака“. Може би не е очаквал, че ще трябва да се размърда. — Хайде, това е просто. Няма да се изцапаш.
Дори и когато ни обучаваше на бойни техники, Улф обичаше нещата да са бързи и лесни. Не се опитвахме да се научим как да пребием някого. Всички тези маневри бяха предназначени да разсеем вниманието на нападателя, за да можем да избягаме. Повечето време се упражнявахме с чучела, след като едва ли бе препоръчително да мушкаме с пръсти в очите на партньора си. Ейдриън изпълняваше движенията съвестно, макар и мълчаливо. Явно имаше проблем при директната работа с мен.
Улф го забеляза, докато ни обикаляше, за да ни наглежда и да дава указания.
— Хайде, момче! Тя няма как да се опита да ти избяга, ако не я хванеш. Няма да те нарани, нито ти ще я нараниш.
Тъкмо ловките движения щяха да ми бъдат особено полезни през онази нощ, когато ме бяха сграбчили на алеята. Затова бях нетърпелива да ги упражня и в същото време бях доста разстроена, задето Ейдриън изобщо не влагаше сърце и душа в цялата работа и не ми беше от помощ. Той трябваше да обвие ръка около мен и да затисне устата ми. За нещастие, усилията му бяха толкова немощни и хватката му толкова хлабава, че не се нуждаех от никакви специални техники, за да му се изплъзна. Без никакво усилие можех да се освободя от ръката му.
Докато Улф беше при нас, Ейдриън се представи малко по-убедително в ролята си на нападател, но щом останахме сами, сякаш пак изгуби интерес.
— Да се разменим — предложих накрая. От отчаяние ми идеше да си заскубя косата. — Ти се опитай да избягаш от мен. Реванширай се за последния път.
Не можех да повярвам, че мудното поведение на Ейдриън ще се превърне в проблем. Очаквах, че проблемът ще е у мен, тъй като не желаех да докосвам вампир, но това въобще не ме притесняваше. Не мислех за него като за вампир. Той беше Ейдриън и мой партньор в курса. Нуждаех се от него, за да науча движенията. Това бе съвсем прагматично. Ако не го познавах, щях да реша, че Ейдриън се бои да ме докосне, в което нямаше никакъв смисъл. Мороите нямат подобни пред разсъдъци. Да не би нещо да не бе наред с мен? Защо Ейдриън не искаше да ме докосне?
— Какво става? — настоях да узная, когато отново бяхме в колата на път за града. — Разбирам, че не си изявен спортист, но какво стана на курса?