Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
Соня не се стресна от избухването ми. Продължи да ме убеждава, макар че тонът й бе нежен.
— Разбирам страховете ти, но помисли за последствията! Ако нещо в кръвта ти отблъсква стригоите и те прави устойчива към тях, то ти би могла да спасиш безброй животи.
— Алхимиците не са устойчиви — възразих. — Татуировката не ни предпазва, ако това намекваш. Да не смяташ, че в цялата ни история не е имало алхимици, които са се превърнали в стригои?
— Не, разбира се — промълви тя. Думите й бяха нерешителни, което ме окуражи.
— Така че магията, която сте доловили у мен, е без значение. Дължи се на татуировката. Всички алхимици я имат. Може би кръвта ни има лош вкус, но тя няма нищо общо с превръщането в стригои. То все още продължава да ни се случва. — Бъбрех несвързано, но не ми пукаше.
Соня изглеждаше все по-объркана, умът й продължаваше да обработва значението на новината.
— Но дали кръвта на всички алхимици има лош вкус? Ако е така, как тогава стригоите успяват да я изсмучат?
— Може би лошият вкус варира при различните алхимици — заявих аз. — Или може би някои стригои са по-издръжливи от останалите. Не зная. Независимо от това, не върху нас трябва да бъде съсредоточено вниманието ви.
— Освен ако има нещо специално у теб — рече Соня замислено.
Не. Не исках това. Не исках да ме изследват, да ме заключат зад стъкло като Кийт. Това не можеше да ми се случи. Молех се тя да не разбере колко съм изплашена.
— В нея има много специални неща — намеси се Ейдриън сухо. — Но кръвта й не подлежи на обсъждане. Защо продължаваш отново да настояваш, особено след последния път?
Соня изгледа гневно Ейдриън.
— Знаеш, че не го правя заради егоистични подбуди! Искам да спася нашите хора. Искам да спася всички наши хора. Не искам в този свят да се появяват нови стригои. Никой не бива да живее като тях. — Очите й добиха изтерзано изражение, когато споменът я връхлетя. — Подобна кръвожадност и пълна липса на състрадание към всяко друго живо същество… никой не може да си представи какво означава това. Чувстваш се празен. Ходещ кошмар и въпреки това… просто не те е грижа…
— Много странно отношение, имайки предвид, че ти съвсем съзнателно си избрала да станеш такава — изтъкна Ейдриън.
Соня пребледня, а аз се разкъсвах от противоречиви чувства. Оценявах закрилата на Ейдриън, ала в същото време ми беше жал за Соня. Преди време тя ми бе обяснила как нестабилността на духа — същата нестабилност, от която и Ейдриън се боеше — я бе тласнала към решението да стане стригой. Връщайки се сега към миналото, Соня съжаляваше за своя избор, както за нищо друго досега в живота си. Беше готова да се предаде, за да понесе наказанието си, но никой съд не знаеше как да отсъди в нейния случай.
— Тогава направих огромна грешка — каза тя студено. — Грешка, от която се поучих — ето защо съм толкова нетърпелива в желанието си да спася другите от подобна съдба.
— Е, тогава намери начин, без да въвличаш Сидни в това! Знаеш какво изпитва към нас… — Ейдриън се запъна и ме погледна. Останах изненадана, когато долових горчивина в гласа му. — Знаеш какво изпитват алхимиците. Продължавай да я замесваш и ще я забъркаш в неприятности с тях. А ако си толкова сигурна, че отговорите са у тях, помоли ги за доброволци и си проведи експериментите.
— Бих могла да помогна с това — обадих се. — Да ти осигуря обекти за изследване. Бих могла да говоря с началниците си. Те не по-малко от теб биха се радвали да видят края на стригоите.
Когато Соня не отговори веднага, Ейдриън се досети каква бе причината.
— Тя знае, че те ще откажат, Сейдж. Заради това се обръща директно към теб и ето защо не са изпратили кръвната ти проба в лаборатория на алхимиците.
— Защо вие двамата не разбирате колко важно е това? — попита Соня тъжно. В очите й бе стаен отчаян копнеж да прави добро. Това ме накара да се почувствам виновна и объркана.
— Аз го разбирам — рече Ейдриън. — Да не мислиш, че и аз не искам да видя как и последното гадно копеле от това зло стригоите изчезва от лицето на земята? Искам го! Но не и с цената да се принуждават другите да вършат неща, които не желаят.