Трубадур

Разумно или не, съществото май разбра какво се иска от него и размаха криле. Тромаво се издигнахме нагоре, залитайки ту наляво, ту надясно. Аз стисках здраво и се готвех да му покажа, че не се шегувам, ако опита да ме натресе в някоя стена или да ме остърже по покривите на кулите. Когато прецених, че сме достатъчно високо, му наредих да полети напред, отвъд моста.

Стражите бяха далеч под нас — дори да погледнеха нагоре, нямаше да ме различат на гърба му. За всеки случай аз придърпах мъглите — с удоволствие установих, че това е вече възможно — и те се скриха от погледа ми. Насочих импровизирания си транспорт към земята, щом оставихме моста зад гърба си. Съществото май изнемогваше под тежестта ми, но аз нямах милост към него. Извиках в ума си поляни, отрупани с цветя и не след дълго те изникнаха под нас. Огледах всякакви представители на флората, докато не ми хрумна, че Кралицата на тъгата заслужава нещо символично. Визуализирах ги в ума си и те изникнаха под нас — цели полета с адониси. Накарах гаргойла да се спусне ниско над тях и му наредих:

— Бери!

Той измърмори нещо неодобрително, но аз порязах ухото му с ножа в устата ми. Щеше да бере все пак. И така, грозното чудовище накъса с грубите си ръце десетки алени адонис и полетя обратно с огромен букет, притиснат към жилестите му гърди. Издигнахме се високо, много високо, за да се спуснем над покривите вертикално, далеч от белите очи.

Когато се озовахме над терасата, от която бях тръгнал, гаргойлът пусна цветята на земята и аз скочих от гърба му. Той се оттласна бързо от мен и се спря на безопасно разстояние, биейки с криле на място. Аз най-невъзмутимо започнах да събирам цветята и да се правя, че не може всеки момент да ми се метне на гърба. Когато най-после приключих и държах аления букет в ръце, погледнах към чудовището.

— За господарката ти са — рекох му. — Благодаря ти, че ми помогна да ги набера.

То изфуча яростно и се издигна, след което полетя обратно към парапета си. Огледах се — нямаше никого. Забързах обратно към спътниците си с надеждата, че не съм изпуснал концерта.

Нямаше ги в стаята, в която ги бях оставил. Докато се чудех къде да ги търся, се появи една от мълчаливите жени. Тя протегна ръка към мен и аз я поех. Жената ме поведе по коридорите и когато стигнахме до поредната затворена врата, ме пусна. Почука и вратата се открехна. Аз ѝ кимнах в знак на благодарност и тя ми се усмихна. Извадих едно цвете от букета и ѝ го подадох. Тя го пое с видимо вълнение, после изведнъж повдигна брадичка към мен, затвори очи и издаде устни напред. Бях дошъл за Кралицата, но изпитах симпатия към тази мълчалива жена. Никой не беше казал, че нямам право да целувам слугините ѝ. Допрях устни до нейните и ѝ дадох целувката, която желаеше. Миг по-късно жената се отдалечаваше с бързи крачки, а аз стоях като ударен с чук. Вече ми бе ясно защо мълчи. Нямаше език. И както подозирах, едва ли бе единствената. Отговор на въпроса „защо“ навярно можеше да ми даде само Лемет. Поех си дълбоко въздух и влязох.