Клия [bg]

— По-леко, Ноби. Внимавай с дамата.

— Някой трябва да държи турникета. Балтазар, ти върви.

— А ти?

— Аз ще върна катера.

Нямаше време за губене. След броени секунди мощният мотор на патрулния съд изрева. Чух думите на един от моряците: „Какво ще кажете за един горещ «Боврил»?“, а Балтазар му отвърна: „Чудесна идея!“ Той наистина беше целият прогизнал. Шапката му плаваше във водата. Наведе се да я вземе и нещо се сети:

— Зъбите ми. Донеси ми зъбите!

Загледах се след тях, докато изчезнаха от погледа ми, после седнах и затворих очи. Целият треперех. Главата ме заболя. Качих се в катера, взех си една цигара и малко бренди. Харпунът лежеше върху платната. Хвърлих го през борда с проклятие и го проследих как бавно пада във водата. Разгънах кливера и се опитах да хвана вятъра. Отне ми повече време, отколкото предполагах, защото вечерният бриз бе променил посоката си и аз трудно се насочих по курса. Когато стигнах брега, там ме чакаше Али. Той вече знаеше за случилото се и стоеше, за да ми предаде съобщението от Балтазар, а именно, че Клия е в Еврейската болница.

Скочих в първото такси, което ми се мерна. Прекосихме града със страшна скорост. Улиците и сградите се размиваха пред погледа ми. Толкова се бях притеснил, че ги виждах като през окъпано от дъжд стъкло. Таксиметровият апарат туптеше като учестен пулс. Някъде в бялото болнично отделение лежеше Клия и й преливаха кръв през отвора на сребърна игла. Капка по капка през средната вена. Няма за какво да се безпокоя, казах си и в същия миг се сетих за откъснатата й ръка и започнах да удрям с юмруци по подплатената вътрешност на таксито.

Тръгнах след дежурната сестра по дълги, еднакви, боядисани в зелено коридори, от чиито стени лъхаше влага и хлад. Белите фосфоресциращи лампи — свидетелство за пътя на прогреса — се поклащаха в мрака като тлъсти издути светулки. Реших, че трябва да са я настанили в малкото отделение с едно-единствено, скрито зад завеса легло, което навремето се пазеше за безнадеждни случаи. Сега това беше спешното отделение. Някакво призрачно чувство за познатост ме обзе. Преди години идвах именно тук на посещение при Мелиса. Клия сигурно лежеше в същия тесен железен креват в ъгъла до стената. („Това е съвсем в стила на истинския живот — да имитира изкуството.“)

В коридора пред отделението обаче попаднах на Амарил и Балтазар, които стояха със смирено изражение пред количка, докарана им от дежурната сестра. Върху нея имаше няколко още мокри и блестящи рентгенови снимки, току-що проявени и окачени върху рамка. Двамата впериха тревожните си, мрачни погледи в тях и се замислиха, сякаш решаваха сложен шахматен проблем. В този миг Балтазар ме зърна, обърна се и лицето му светна.

— Тя е добре — рече, но някак неубедително, и стисна ръката ми. Подадох му ченето, а той се изчерви и бързо го мушна в джоба си. Амарил носеше очила за четене с рогови рамки. Извърна очи от окачените капещи плаки и ме изгледа гневно.