Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Клия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Клия [bg]

Электронная книга - «Клия [bg]». Краткое содержание книги:

„Александрийски квартет“ Една от литературните сензации на ХХ век. Предизвикателен, емоционален и поетически шедьовър! „Александрийски квартет“ на най-големия стилист на британската литература, Лорънс Дърел, е тетралогия за мистерията на човешката душа, за любовта и страстта, за спомените и познанието, постижимо от хората. Всеки роман от тази необикновена и екзотична поредица разказва историята на любовта и човешките взаимоотношения от различна гледна точка и набляга на един от четиримата главни герои — Жюстин, Балтазар, Маунтолив, Клия. Самият древен и мистичен град, Александрия, е петият главен герой. В него малко преди Втората световна война се събират героите на четирите романа… „Клия“ В първите три части на „Александрийски квартет“ събитията се случват в реда, в който за пръв път са станали важни за автора. „Клия“ е тяхно хронологично продължение. Може ли някой да каже какво е съвършенството? Дойде ли времето да сложим ред сред хаоса на чувствата си?     Когато си влюбен в една от неговите обитателки, градът се превръща във вселена. Цяла една нова Александрия се роди пред очите ми благодарение на Клия, която опресни старите ми спомени и тяхното значение, както и полузабравената атмосфера, освежи багрите и предишната история на града, предишната му биография бе подменена с нова.     Да, един ден открих, че изписвам с треперещи ръце онези три думи, с които, откакто свят светува, започва всеки разказвач, дръзнал да прикове вниманието на своите земляци. Думи, които само въвеждат старата история за един поумнял писател. Написах: „Имало едно време…“ „Александрийски квартет“ преоткрива модерния роман. Тук са събрани всички човешки истории, всичко ви очаква, за да ви възпламени, всички са прекалено важни, никой и нищо не може да бъде пренебрегнато. Лорънс Дърел (1912–1990) е един от най-обичаните и уважавани британски автори, въпреки че той се определя по-скоро като космополит. Животът и творчеството му бележат целия XX век. Тетралогията „Александрийски квартет“ е най-забележителното му произведение, за което мнозина смятат, че Дърел заслужава да спечели Нобелова награда за литература.
1 ... 104 105 106 107 108 109 110 111 112 ... 122
Перейти на страницу:

Чух как харпунът стигна целта си и се заби някъде под водата. И двамата замръзнахме на място, защото едновременно ни бе хрумнала една и съща мисъл. Видях как устните му се раздвижиха, за да образуват думата „Клия“, и сякаш черна пелена покри очите ми — мрак, който стенеше, фучеше и припляскваше като с гигантски криле. Още преди да довърши, аз се обърнах, спуснах се под водата с очи, вперени в дългата зелена нишка на Ариадна, и със свито от страх сърце. Имах чувството, че плувам с оловни тежести, толкова мудни ми се струваха собствените ми движения — като във филм със забавени кадри. А знаех, че плувам енергично. Колко ли още светлинни години ще изминат, преди да стигна края на въжето? И какво ще намеря там? Продължих да се спускам надолу и надолу, докато стигнах угасналата фосфоресценция на дълбочината сред студените помръкнали сенки на вира.

Някъде в отсрещния му край, съвсем до потъналия кораб, нещо се размърда, различих странно конвулсивно движение и размитата фигура на Клия. Сякаш беше напълно погълната от непонятна за мен игра, като ония, в които често се увличахме заедно. Дърпаше нещо с все сила, а краката си бе опряла в кораба за опора. Свиваше ги и пак ги опъваше, дърпаше неистово. Въпреки че зелената нишка водеше към нея, като я видях, почувствах облекчение — помислих си, че просто се опитва да извади стрелата на харпуна от дървото, за да я върне горе в лодката. Но не беше това: главата й се олюляваше като на пиян човек. Плъзнах се до нея като змиорка, опипвайки всичко с ръце. Като усети, че съм наблизо, тя изви глава към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Дългата коса обаче бе замрежила лицето й и аз не успях да прочета изписаната върху него болка; нали знаете как водата преобразява всяко човешко изражение в идиотски опулена гримаса на сепия. Ала в същия миг тя се изви, отметна глава назад и косата и се разпиля встрани — жест като на човек, който разтваря дрехата си със замах, за да покаже дълбоката си рана. И аз видях. Дясната й ръка бе пронизана от металното острие и стоеше здраво забодена в дървото на потъналия кораб. Поне тялото й не бе засегнато, мислено извиках с облекчение, защото превъзбуденият ми ум търсеше утеха; ала мигновеното успокоение бързо се превърна в черно отчаяние, когато сграбчих стоманената стрела, опрях стъпала в корпуса на кораба и задърпах с все сила, докато мускулите на бедрата ми се схванаха, без тя да помръдне и на милиметър. (Не, всичко това сякаш бе част от непонятен кошмар, изфабрикуван в мъртвешките мозъци на седемте умислени силуета, които така внимателно следяха сизифовските ми усилия — сковани, безнадеждни и тромави като на раци, затворени в гърне.) Продължих да се боря със стоманеното острие, ала с крайчеца на окото си зърнах дългия синджир от бели мехурчета, които плъзнаха от гърлото на Клия. Почувствах как мускулите й се отпускат, омекват. Постепенно я обзе онази подобна на дрямка унесеност и тя се залюля в ленивия ритъм на синята вода, сякаш се канеше да заспи съня на наобиколилите я моряци. Разтърсих я.

Няма да се преструвам, че всичко, което последва, бе резултат от собствената ми воля, защото слепият гняв, който забушува у мен, бе сред емоциите, на които не знаех, че съм подвластен. Той надминаваше всичко, което бях изживявал до този момент. Сред зловещите видения на това безвремие в главата ми зави сирена на линейка и този вой разпръсна тежкия приспивен мрак на морското подводие. Пришпори ме умопомрачителна паника. Сякаш за пръв път се изправях лице в лице срещу себе си — или срещу някакъв друг мой аз, моделиран според егото на енергичен, действен човек, какъвто никога не съм бил. С неподозирана решителност се стрелнах нагоре и излязох на повърхността точно под носа на Балтазар.

— Ножът! — извиках, поемайки си въздух.

Очите му гледаха право в моите, сякаш над ръба на потънал континент, изпълнени със съжаление и ужас — емоции отломки, вкаменелости от ледниковия период на човешката памет. И със самороден страх. Запелтечи в желанието си да даде ход на всички въпроси, които се тълпяха, напираха в ума му — думи като „какво“, „къде“, „кога“, „кого“, — ала той не можеше да стигне по-далеч от първото сфъфлено къ-ъ-ъ: ослюнчената, недоизказана болка на въпроса.

Ножът, за който си спомних, представляваше байонет от италианска пушка, изпилен до размера на кортик и остър като бръснач. Лодкарят Али го беше измайсторил и много се гордееше с него. Използваше го да разрязва дебелите въжета, за снаждане и монтиране на такелажите. Останах така за миг със затворени очи и с дробове, които искаха да изпият целия въздух на небето, докато Балтазар намери ножа и ми го подаде. Щом улових дървената му дръжка, без дори да погледна Балтазар, веднага ритнах енергично, метнах петала към небето и поех по пътя на зелената нишка.

1 ... 104 105 106 107 108 109 110 111 112 ... 122
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)