Клия [bg]

Чух как харпунът стигна целта си и се заби някъде под водата. И двамата замръзнахме на място, защото едновременно ни бе хрумнала една и съща мисъл. Видях как устните му се раздвижиха, за да образуват думата „Клия“, и сякаш черна пелена покри очите ми — мрак, който стенеше, фучеше и припляскваше като с гигантски криле. Още преди да довърши, аз се обърнах, спуснах се под водата с очи, вперени в дългата зелена нишка на Ариадна, и със свито от страх сърце. Имах чувството, че плувам с оловни тежести, толкова мудни ми се струваха собствените ми движения — като във филм със забавени кадри. А знаех, че плувам енергично. Колко ли още светлинни години ще изминат, преди да стигна края на въжето? И какво ще намеря там? Продължих да се спускам надолу и надолу, докато стигнах угасналата фосфоресценция на дълбочината сред студените помръкнали сенки на вира.

Някъде в отсрещния му край, съвсем до потъналия кораб, нещо се размърда, различих странно конвулсивно движение и размитата фигура на Клия. Сякаш беше напълно погълната от непонятна за мен игра, като ония, в които често се увличахме заедно. Дърпаше нещо с все сила, а краката си бе опряла в кораба за опора. Свиваше ги и пак ги опъваше, дърпаше неистово. Въпреки че зелената нишка водеше към нея, като я видях, почувствах облекчение — помислих си, че просто се опитва да извади стрелата на харпуна от дървото, за да я върне горе в лодката. Но не беше това: главата й се олюляваше като на пиян човек. Плъзнах се до нея като змиорка, опипвайки всичко с ръце. Като усети, че съм наблизо, тя изви глава към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Дългата коса обаче бе замрежила лицето й и аз не успях да прочета изписаната върху него болка; нали знаете как водата преобразява всяко човешко изражение в идиотски опулена гримаса на сепия. Ала в същия миг тя се изви, отметна глава назад и косата и се разпиля встрани — жест като на човек, който разтваря дрехата си със замах, за да покаже дълбоката си рана. И аз видях. Дясната й ръка бе пронизана от металното острие и стоеше здраво забодена в дървото на потъналия кораб. Поне тялото й не бе засегнато, мислено извиках с облекчение, защото превъзбуденият ми ум търсеше утеха; ала мигновеното успокоение бързо се превърна в черно отчаяние, когато сграбчих стоманената стрела, опрях стъпала в корпуса на кораба и задърпах с все сила, докато мускулите на бедрата ми се схванаха, без тя да помръдне и на милиметър. (Не, всичко това сякаш бе част от непонятен кошмар, изфабрикуван в мъртвешките мозъци на седемте умислени силуета, които така внимателно следяха сизифовските ми усилия — сковани, безнадеждни и тромави като на раци, затворени в гърне.) Продължих да се боря със стоманеното острие, ала с крайчеца на окото си зърнах дългия синджир от бели мехурчета, които плъзнаха от гърлото на Клия. Почувствах как мускулите й се отпускат, омекват. Постепенно я обзе онази подобна на дрямка унесеност и тя се залюля в ленивия ритъм на синята вода, сякаш се канеше да заспи съня на наобиколилите я моряци. Разтърсих я.