Вещицата [bg]

Говореше за мъката. А за това Патрик не можеше да му помогне. Не разполагаше с утешителни думи. С Ерика се бяха докоснали до мъката, когато се случи ужасяващата катастрофа. Но това не можеше да се сравнява с бездната, в която се намираха родителите на Неа в момента. Патрик дори не можеше да си представи какво им е.

— Кой би могъл да направи такова нещо? — попита Петер, късайки механично стръкове трева от поляната.

Не я бяха поливали от два дни и на места тревата беше започнала да пожълтява и изсъхва.

— Не знам, но правим всичко по силите си, за да разберем — каза Патрик, но сам чу колко празно и клиширано звучат думите му.

Никога не знаеше какво да каже в такива ситуации. Йоста се справяше много по-добре с близките на жертвите. Самият той обаче се чувстваше неловко и глупаво и често започваше натрапчиво да реди една баналност след друга.

— Нямахме други деца — каза Петер. — Мислехме, че Неа ни е достатъчна. Може би трябваше да си направим повече. Да имаме в резерв.

Той се засмя остро.

Патрик мълчеше. Чувстваше се като натрапник. Малкото стопанство беше толкова мирно и красиво, а те го налазиха като скакалците от Стария завет и прогониха всякакво спокойствие. Но се налагаше да се разрови под повърхността. Нещата често не бяха такива, каквито изглеждаха на пръв поглед. Това, че някой скърбеше, не означаваше, че е невинен. В началото на кариерата си не знаеше това и понякога му липсваше времето, когато все още вярваше наивно в човешката доброта. С годините бе събрал твърде много доказателства, че във всеки от нас има някакъв мрак и никога не се знае кога може да ни погълне. Включително и в него самия. Беше от хората, които категорично вярваха, че всеки е способен на убийство, въпросът бе просто къде е границата. Социалната шлифовка беше тънка. Отдолу се криеха древни инстинкти, които лесно можеха да вземат връх при подходящи обстоятелства. Или по-скоро при неподходящи.

— Все още я виждам — каза Петер и легна в тревата, сякаш дългото му тяло се бе предало.

Присви очи към небето, без да мига, въпреки че слънчевите лъчи се промъкваха през листата и вероятно го заслепяваха.

— Виждам я, чувам я. Забравям, че няма да се прибере у дома. И когато се сетя къде е, се притеснявам, че ще измръзне. Че е сама. Че й липсваме, че се чуди къде сме и защо не идваме да я вземем.

Гласът му беше неясен, сънен. Думите се носеха над поляната и Патрик усети как очите му парят. Мъката на другия мъж натежа в гърдите му; докато седяха така, двамата не бяха полицай и близък на жертвата. Бяха бащи, себеподобни. Патрик се зачуди дали човек може някога да спре да се чувства като родител. Чувството променяше ли се, ако загубиш детето си? Забравяше ли се с годините?

Легна до Петер и каза тихо:

— Не мисля, че е сама. Мисля, че е с вас.

В този момент наистина го вярваше. Когато затвори очи, му се стори, че чува тънък детски смях, който се издига към небето. После останаха само крясъците на птиците и шумоленето на листата. До него Петер дишаше все по-тежко и скоро заспа, може би за пръв път, откакто Неа бе изчезнала.