Тръстиковият път [bg]

Не. Просто проявявал благоразумие. Ремета бил убиец на полицаи. Ако го откриели, вероятно нямало да стигне жив до затвора. На Джим Гейбъл му оставало само да чака.

Изведнъж огладнял. Измил лицето и ръцете си в банята, сресал се пред огледалото, минал в кухнята и отворил хладилника. Вътре нямало нищо. Дръпнал вратата към терасата и излязъл навън. Жена му лежала на шезлонга, лицето й се розовеело от водката, а жълтите зъби лъщели в гаснещата светлина на залеза.

— Гладен ли си, скъпи? — попитала тя.

— Да.

— Винаги си бил гладно момченце, нали?

— Ще ти бъда признателен, ако не ми говориш така, Кора.

— Е, няма дълго да чакаш вечерята. Ще видиш.

— Благодаря — отвърнал той, после влязъл вътре и затворил стъклената врата.

Колко бе живяла майка й? Шейсет и девет години? Мили боже! Та с подобна наследственост не би се справил и цял литър водка на ден. Колко ужасна мисъл. Не, не бивало да мисли за това.

По дяволите Джони Ремета, казал си. Свързал се с пейджъра на една жена от Ню Орлиънс и след половин час тя му позвънила. Наричали я Сю Безопасната игла — безмозъчна и окончателно хлътнала наркоманка, която изпитвала някаква перверзна наслада от собственото си самоунищожение.

— Да се срещнем довечера в Гранд Айл — предложил той.

— За теб, Джим, по всяко време и където речеш — отвърнала тя.

Това вече е друга работа, помислил си.

Пак си налял уиски с лед и се загледал през високия прозорец към притъмняващата зеленина по сушата и златистия блясък на хоризонта над залива. Корабчето с червени платна се връщало. Гейбъл вдигнал чашата за наздравица към залеза.