Обречена на теб [bg]

Събудих се задъхан, дишах тежко, протегнах ръце да избутам тежестта от гърдите си и усетих топла козина. Премигнах и установих, че Лъки се е покатерил върху мен и е започнал тихичко да скимти.

— Господи! — Седнах в леглото и отметнах косата си.

Ева спеше до мен, свита на топка, с ръце, мушнати под брадичката. През прозореца до нея видях, че слънцето се снишава. Един бърз поглед към часовника ми каза, че е малко след пет следобед. Навил бях алармата за пет и петнайсет, затова се протегнах към смартфона си и я изключих.

Лъки промуши глава под ръката ми. Вдигнах го и го задържах на нивото на очите си.

— Пак го направи.

Събуди ме от кошмара. Как, по дяволите, можех да знам дали го прави съзнателно, или не? Във всеки случай му бях благодарен. Погалих го набързо и се измъкнах от леглото.

— Ставаш ли? — попита Ева.

— Трябва да отида при доктор Питърсън.

— А, да, съвсем забравих.

Поколебах се дали да не пропусна часа си, но съвсем скоро двамата с Ева щяхме да заминем на меден месец и дълго време нямаше да се виждам с добрия доктор. Прецених, че ще изтърпя сеанса. Оставих Лъки на пода и се запътих към банята.

— Хей — извика Ева иззад гърба ми, — поканих Крие на вечеря довечера.

За момент забавих крачка, после застинах на място. Обърнах се към нея.

— Не ме гледай така. — Седеше в леглото и търкаше очи. — Чувства се самотен, Гидиън. Сам е, без семейството си. Не му е лесно. Реших, че мога да приготвя нещо простичко за вечеря, и после ще гледаме някой филм. Ще го накараме, доколкото е възможно, да забрави за развода за известно време.

Въздъхнах. Такава си беше жена ми. Винаги искаше да защити и страдащите и нещастните. Как да ѝ се сърдя, след като тъкмо неща като това я правеха жената, в която се влюбих?

— Добре.

Усмихна се. Заслужаваше си да приема всичко само за да зърна усмивката ѝ.