Абсолютен контрол [bg]

Петнадесет минути по-късно след две чаши кафе и едно смислено обяснение Мери седеше с Танк в кабинета на съпруга на Кери. Бяха придърпали столовете си по-близо до неговия аймак. Грейс вече беше в леглото, стиснала телефона до гърдите си, в случай че сестра й се обадеше.

Мери постави диска със снимките от охранителните камери от „Ореховокафявото кафене“.

- Мислиш ли, че вече са го намерили?

- Със сигурност.

- Дали ще дойдат у дома?

- Ще дойдат.

Мери се огледа, като си повтаряше, че тя и Грейс са в безопасност, но всъщност не беше особено убедена. Сигурно за десети път набра номера на Джеси от телефона на Кери, но отново беше препратена към гласова поща и тя затвори.

- Защо не вдига?

- Не иска да ти каже какво прави.

- Къде ли би могла да е?

- Опитва се да помогне, като разгадае смъртта на баща си. Поне така си мисли.

- Само да ми падне в ръчичките тая млада госпожичка, ще я...

Мери се опита да си представи какво жестоко конско щеше да чете на дъщеря си, но колкото и да се стараеше, осъзнаваше, че гневът й щеше да се стопи.

- Аз съм виновна. Трябваше да съм тук. За кого се мисля? Макнеър сам го каза. Думите му бяха „Мери, помни, че ти си майка“. И аз съм точно това. Не съм Джо.

- Смяташ, че Джеси нямаше да излезе, ако ти си беше у дома?

- Може би... Не знам.

- Да, така мислиш.

Мери кимна. Щеше да постави Джеси на място в мига, в който я помолеше да излезе и да се опита да възстанови гласовото съобщение от Джо. Не знаеше какво очаква да направи Джес, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че се надява да измисли нещо, да намери някакво решение, да извади някакъв трик от лаптопа си.

- А ти? Добре ли си?

- А, вися си тук - отвърна Танк с измъчена усмивка, но очите му бяха уморени и зачервени. Някога колосаната му риза беше ужасно измачкана и изцапана с петна от кафе и пръски кръв. Не беше сама. Танк също не можеше да се прибере у дома си. Името му беше в същия списък като нейното.

- Дай да погледнем този диск.

Мери чукна два пъти с мишката върху първия клип. Той продължаваше петнадесет секунди и показваше как Джо влиза в кафенето, последван от мъжа, наречен от сервитьорката „Ботуша“. Мери даде на пауза и Ботуша, или надзираващ специален агент Ф. К., замръзна втренчен в камерата.

- Познавам те - каза тя и посочи екрана с пръст. Проучи лицето на мъжа - увисналите бузи, непокорната сресана на една страна коса и тъжните подпухнали очи. Спомняше си, че говореше гръмогласно, обичаше да разказва истории и да се смее. „Веселяк“, би казал адмиралът, като имаше предвид някой, който твърде спокойно си налива от чуждото пиене.

- Фред... Франк... Флойд - започна да изброява Танк с нов ентусиазъм. - Феликс...