Смъртта на магьосника

— Не знам какво…

— Чудя се дали ще те предаде. Ако му предложа тайно, безопасно и незабавно завръщане във Франция, може и да те пожертва. Е, Уилям — Корбет се наведе напред и докосна челото на писаря, — ти май се потиш. Да не ти е горещо?

— Сър Хю, ти ме обвиняваш в държавна измяна и убийство!

— Да, да, така е. Ръцете ти са омърсени с кръвта на стар приятел. О, ти игра ролята си толкова добре, Уилям! Дори заяви, че дьо Краон може би е довел тези учени в Англия, за да ги убие. Говореше истината и се правеше на схватлив и лоялен служител на английската корона, който храни подозрение към дьо Краон от самото начало. Да, да — примигна Корбет, — знаел си истината, защото си бил част от тези убийства.

— Аз спях, когато Дестапл умря.

— Разбира се, че спеше. Ти вече си го бил убил. Френските магистри не бяха глупци. Дестапл повече от всички други подозираше дьо Краон. Но защо да не се довери на един английски писар? Ти стоеше срещу него на банкета в нощта на пристигането им. Знаел си, че той има болно сърце и при всички тия допълвания на чашите и внасянето на подносите с храна, е било толкова лесно да му сипеш някакво прахче в бокала с вино. Какво му сипа, Уилям? Билка напръстник, да ускори биенето на сърцето? Дестапл можеше да умре на масата или докато се връща в стаята си. Кой би могъл да бъде обвинен? Той не беше здрав човек, току-що бе пристигнал след изтощително пътуване, имал е и сърдечни пристъпи.

— Ранулф — поде умолително Болингбрук, — делихме една стая…

— Делихме и приятел — дойде отговорът. — Имахме един и същи господар и сме дали една и съща клетва.

— Луи Кротоа е бил следващият — Корбет потупа Болингбрук по ръката и така го накара да се обърне. — Луи беше много по-предпазлив и благоразумен, но разбира се, той не е знаел, че дьо Краон има свой човек в моята свита. Също като Дестапл той се е пазел от дьо Краон, но не и от моите писари. Късно онзи следобед, в деня, когато умря, Луи чул почукване на външната врата. Слязъл, отворил прозорчето и зърнал Уилям Болингбрук, доверен колега на неговия приятел сър Хю Корбет — гласът на Корбет продължаваше да се лее все така равно. — Останалото е било толкова просто. Поканил те е вътре. Ти си силен, Уилям, а Луи — доста немощен, счупил си врата му и си хвърлил трупа му по стълбите. После си отпорил тока на здравия ботуш — мога да докажа, че е срязан — и си нагласил наметалото му така че да изглежда като че ли Луи се е спънал и паднал. При всички случаи смърт при нещастен случай, а това впечатление се засилва и от факта, че си сложил и двата ключа в кесията му. Заключил си външната врата с един от шперцовете, взети от Краля на ключовете — Корбет замълча за миг, като че ли заслушан в звуците на замъка. — Направи множество грешки, Уилям. Но най-вече, точно след като Луи беше убит, ти изказа възможността това да не е убийство, като изтъкна, че и двата ключа са били намерени в кесията му.