![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
„Как мога да знам?“
— Гилфорд, нима смяташ, че бих им позволил да го вземат?
— Би ли?
— Не. И не съм. Ник е с мен, Гилфорд. Той е с нас.
Вестоносецът протегна ръце и за един миг — за един сладък и ужасяващ миг — там се появи Ник, затворил очи, заспал, около дванайсетгодишен, умиротворен.
— За това е всичко — обясни вестоносецът. — Заради техния живот.
— Толкова съм изморен… — промълви Гилфорд. — Ник?
Но Ник бе изчезнал отново.
— А сега стреляй! — нареди с твърд глас вестоносецът.
Той натисна спусъка.
В същият миг стреля и чудовището.
Гилфорд усети как куршумите го пронизват. Този път болката беше ужасна. Но това вече нямаше значение. Беше съвсем близо. Той продължи да стреля, докато мъжът с разпадащото се лице рухна на земята.
Гилфорд пропълзя до ръба на кладенеца.
Затвори очи и падна. Болката се разсея в мъглата. Сега вече беше свободен като дъждовна капка. „Ей, Ник, погледни ме.“ Наистина усещаше сънливото присъствие на Ник. Вестоносецът бе казал истината. Ник бе обгърнат в безвремие, в което щеше да спи до самия край на онтосферата, реейки се из сияйните води на архива, чиито дълбини надминаваха тези на всеки друг океан, а вътрешността бе топла като летен въздух.
Той премигна и видя как богът го напусна. Това светещо създание някога е било Гилфорд Лоу, убит на бойното поле във Франция, съживен от Разума, равен по сила и мощ на боговете и всъщност един от тях, неотделим от тях, същество, което Гилфорд дори не можеше да възприеме, състоящо се само от светлина и цветове — като някакъв отмъстителен и разгневен ангел, оковаващ демоните, докато те надават отчаяни викове към разширяващите се граници на този свят.
Интерлюдия
Те постояха известно време на хълма над разрушения Град на демоните. Денят бе необичайно ярък, но небето бе изпъстрено със звезди.
— Сега какво ще правим? — попита Гилфорд.
— Ще чакаме — отвърна с безкрайно търпение вестоносецът.
Гилфорд забеляза, че и други мъже се катерят по хълма. В града се бе възцарила тишина, улиците отново бяха опустели. Гилфорд видя, че това са Старите — Том и Еразъм сред тях, — здрави и усмихнати. Беше изненадан, че различава съвсем ясно лицата им от това разстояние.
— Какво ще чакаме?
— Края на всички битки.
— Не — поклати глава Гилфорд.
— Не?
— Не. Не искам това. Искам да получа това, което ми бе отнето. Искам живот.
— И ще го получиш — целия живот на този свят.
— Говоря за нормален, човешки живот. Искам да се върна сред хората, да остарея и да умра. Обикновен… човешки живот.
Вестоносецът потъна в мълчание.
„Изненадах го — помисли си Гилфорд. — Изненадах един бог.“
Най-сетне богът проговори:
— Може би е по силите ми. Но сигурен ли си, че искаш точно това?
— Винаги съм го искал.
Древният Гилфорд кимна. Част от него разбираше желанието на другия.
— Но болката… — заговори той.
— Да — прекъсна го Гилфорд. — И болката също.
Епилог
1999, краят на лятото
Карен, завърнала се току-що от сутрешната си разходка, разказа на Гилфорд, че вълните са изхвърлили на брега огромно морско колело. След обяда (сандвичи на верандата, от които отхапа съвсем малко) той отиде да види това чудо на природата.
Не бързаше нататък, пестеше си силите. Пое по пътеката от къщата през гъстите папрати, покрай дърветата камбани, пускащи сладникава мъзга. Краката го заболяха почти веднага и докато стигне океана, той се задъха. Брегът на Оро Делта се славеше с мекия си климат, доколкото можеше да има такъв в Дарвиния, но лятото често бе непоносимо горещо и влажно. Облаци се скупчваха над безветреното Средиземноморие като огромни мраморни палати, като катедралите на изчезналата Европа.
Снощната буря бе изхвърлила морското колело навътре върху каменистия бряг. Гилфорд се приближи предпазливо. Колелото бе наистина огромно, почти шест метра в диаметър, и не беше кръгло, а по-скоро елипсовидно, млечнобяло. Донякъде приличаше на колело на някаква странна подводна каруца.
Всъщност това бе растение, дълбоководен обитател, типично дарвинианско творение, съдейки по кухата му симетричност.
Интересно защо вълните го бяха изхвърлили точно на техния бряг. А може би то бе свидетелство за някаква скрита подводна война между дарвинианските и земните растителни видове.
На сушата, дори за времето на краткия живот на Гилфорд, земните растения бяха започнали да си възвръщат територията, отнета им от дарвинианските. Съвсем наскоро край пътя за Тилсон Гилфорд бе забелязал няколко храста с грамофончета, сини като лятото. Но някои дарвиниански растения отвръщаха на удара, така например разправяха, че тънкостебленото ширитниче и лъжеанемониите се срещали все по-често на юг от линията Мейсън-Диксън.