Вълнуващи нощи
- Автор: Додд Кристина
- Серия: lost princesses #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълнуващи нощи». Краткое содержание книги:
Преследвана от убийци, принцеса Кларис е принудена да избяга от малкото си владение в Пиринеите. За да издържа себе си и малката си сестра Ейми, тя пътува инкогнито в Шотландия като лечителка и козметичка. Един ден на пътя й застава могъщият провинциален лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, който наскоро се е върнал от войната срещу Наполеон в Испания.
Зашеметяващата красота на младата жена и умението й да се маскира са тъкмо оръжието, от което се нуждае Хепбърн, за да отмъсти на един стар неприятел. Ала много скоро е принуден да избира между мрачните планове за отмъщение и нарастващата си страст към Кларис.
Тя също е влюбена в него, но дългът й изисква да се върне на своя трон и да сключи династичен брак.
А и преследвачите не спят…
— Познавате ли съдия Феърфут?
— Да, нали работя за него.
— Тогава знаете истината.
Грамадният мъж се почеса отново по главата и след известно време очевидно схвана смисъла на казаното, защото кимна бавно.
— Да. Вие сте хванали момичето. И какво сега?
— Искам да отида при нея. Веднага.
— Вие и всички други…
— Какво означава това? — попита Робърт, треперещ от нерви.
— В момента съдия Феърфут е при нея.
За момент гневът заплаши да го надвие. Феърфут бе побързал да се наслади на плячката си и щеше да плати с живота си. Все пак се овладя и се обърна отново към едрия пазач.
— Как така Феърфут е започнал без мен? — изфуча вбесено той и размаха желязото в ръката си. — Да знае, че ще му отрежа яйцата! Откога е при нея?
Мъжът за пореден път се почеса по главата.
— Откакто камбаната удари за последен път.
Робърт удари с желязото по вратата.
— Отваряйте вратата! Веднага!
Най-после авторитетът му направи впечатление на пазача. Той затвори с трясък малкото прозорче и след няколко секунди тежката желязна врата се отвори с жално скърцане.
— Браво на теб! — похвали го Робърт и мина покрай него. Можеше само да се надява, че няма да проверят чантите на седлото му. — Отведи ме при затворницата!
— Нямам право да напускам поста си, полковник Оугли. — Пазачът отново заключи вратата и спусна тежкото резе.
Робърт изпухтя раздразнено.
— Нима тук няма други пазачи? Няма ли кой да ме отведе при момичето?
След ново почесване по главата дебелакът отговори:
— Като минете през двора, сигурно ще срещнете някой пазач, който ще ви покаже къде сме я настанили.
Робърт не можеше да рискува да мине през моравата, макар че много му се искаше. Пазачът щеше да го наблюдава, стражите в двора също щяха да го видят. Затова само кимна високомерно и се отправи с маршова стъпка към двора. Имитираше успешно военната стойка на Оугли и за момента това го удовлетворяваше като отмъщение.
Вратата към същинския затвор също беше заключена и трябваше отново да използва желязото, за да му обърнат внимание.
Постът, който му отвори вратата, беше грижливо сресан, значително по-възрастен и изглеждаше като ветеран от войната.
С една дума, той прояви недоверие.
Робърт гореше от нетърпение да проникне в крепостта и да стигне до Кларис, преди Феърфут да е прибягнал до насилие, но въпреки това спря и обясни на войника:
— Аз съм полковник Оугли и съм тук по покана на съдия Феърфут, за да се погрижа за един затворник.
— И кой е този затворник? — попита старият войник.
— Аз не съм глупак, вие също не сте глупак, затова ще благоволя да ви отговоря. Това е единственият затворник, доведен в крепостта днес. Жената, която твърди, че е принцеса. А сега ме пуснете да вляза. Веднага.
За радост на Робърт старият войник моментално отключи вратата и го пропусна да влезе.
— Тъй вярно, сър. Само че съдия Феърфут не спомена, че ще дойдете.
Вторият пост стоеше малко настрана и държеше в ръце мускет, готов за стрелба.
— Затова трябва да го попитам — продължи старият войник. — Обикновено предпочита да е сам, когато… нали разбирате.
Робърт се усмихна ледено.
— Това означава, че не желае да дели с мен, нали? Разбирам. Хайде, изпълнете дълга си.
Пазачът кимна и видимо се отпусна. Беше разбрал, че стои пред човек, който разбира тънкостите на протокола.
— Как ви е името? — осведоми се „полковник Оугли“.
— Реналд, сър.
— Добре, Реналд, аз ще вървя след вас до килията, където сте затворили жената.
— Не бива, сър. Но можете да дойдете с мен до втория етаж.
— Това е достатъчно. — Беше повече от достатъчно. Щом узнае къде са затворили Кларис щеше да обезвреди войника и да влезе при съдия Феърфут. Да обезвреди и него и да избяга с принцесата. Планът му беше прост и трябваше да проработи.
Качиха се по една стълба и слязоха по друга. После още по една. Явно не бяха посмели да я бутнат в подземието, но Робърт усети присвиване в стомаха, като си представи Кларис като плячка на всевъзможни гадини. И най-ужасната — съдия Феърфут.
Той настъпи Реналд и когато войникът се обърна възмутено, нареди строго:
— Бегом, войнико! Нямам време за бавене!
Реналд веднага ускори ход.
Стигнаха до голямо помещение. Там имаше трима войници, единият въоръжен с мускет. Другите двама бяха с празни ръце, но Робърт беше убеден, че и те са въоръжени. За това жалко гранично село войниците от Джилмайкъл бяха забележително бдителни и добре подготвени. Робърт предположи, че съдия Феърфут се бои от омразата на местните хора и е въоръжил войниците си за в случаи, че някому хрумне да се отърве от него.