Вълнуващи нощи
- Автор: Додд Кристина
- Серия: lost princesses #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълнуващи нощи». Краткое содержание книги:
Преследвана от убийци, принцеса Кларис е принудена да избяга от малкото си владение в Пиринеите. За да издържа себе си и малката си сестра Ейми, тя пътува инкогнито в Шотландия като лечителка и козметичка. Един ден на пътя й застава могъщият провинциален лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, който наскоро се е върнал от войната срещу Наполеон в Испания.
Зашеметяващата красота на младата жена и умението й да се маскира са тъкмо оръжието, от което се нуждае Хепбърн, за да отмъсти на един стар неприятел. Ала много скоро е принуден да избира между мрачните планове за отмъщение и нарастващата си страст към Кларис.
Тя също е влюбена в него, но дългът й изисква да се върне на своя трон и да сключи династичен брак.
А и преследвачите не спят…
Къщата се появи на височината и той пришпори Хелиос.
Да, Валдемар беше прав. Той обичаше Кларис. Обичаше я повече от всичко на света.
Когато слезе пред стълбището към главния портал на Макензи Мейнър, Милисънт отвори вратата с трясък и се втурна към него. Едва бе стъпил на земята, когато тя стигна до него и го сграбчи за ризата.
— Къде беше толкова време?
Нямаше смисъл да я лъже.
— Бях в Единбург. Сбогувах се с Валдемар.
— И ме остави сама да защитавам принцеса Кларис. Лошо решение, Робърт, много лошо решение!
Той разбра веднага. Бе станало нещо ужасно, Оугли? Сигурно Оугли!
— Разкажи ми всичко. — В гърдите му лумна такъв гняв, че едва можеше да говори.
— Арестуваха я.
Робърт хвърли поглед към двойната врата, където стоеше Прюдънс и изглеждаше объркана и нещастна.
— Полковник Оугли намерил онзи съдия от Джилмайкъл — продължи задъхано Милисънт.
Робърт разбра, че не бива да губи нито секунда. Подаде юздите на главния коняр Пепърдей, който бе дошъл да го посрещне, и нареди:
— Оседлай ми най-бързия кон в обора. — Хелиос беше препускал дълго и имаше нужда от почивка. Нямаше да стигне до границата.
— Тук е Блейз, милорд.
Робърт го изгледа остро.
— Как така съдията не го е взел?
— Принцесата го оставила в обора на Фрея Крегс. Собственикът ме уведоми — обясни Пепърдей. — Веднага отидох и си го прибрах.
Хепбърн кимна одобрително. Нямаше какво да говорят повече.
— Тогава оседлай Блейз.
Пепърдей се втурна към оборите.
— Веднага, милорд! — извика той през рамо. — Жена, която язди така добре като нейно височество, не заслужава да умре на английска бесилка!
Робърт грабна чантите от седлото си и забърза към спалнята си. Милисънт и Прюдънс го следваха по петите. Все едно беше получил поредната заповед за бърз марш. Знаеше какво трябва да направи.
Изпразни чантите на леглото и отвори сандъка. Избра остър нож и дълго, здраво въже. После пистолет. Още един нож. Набор от куки.
Ръцете му трепереха, по челото му се стичаха вадички пот.
— Робърт? — обади се Прюдънс с треперещ глас. — За какво са ти толкова много ножове?
Изненадан, той вдигна глава. Не бе забелязал, че сестрите му са го последвали.
— Аз умея да си служа добре с ножове.
— Аз пък си мислех, че си добър в юмручния бой — усмихна се Милисънт.
— Добър съм. — Въпреки това щеше да е много по-добре, ако Валдемар беше с него. Освобождаването на затворник беше задача за двама мъже. Но този път щеше да се справи сам — или да загине. Не, в никакъв случай! Ако го убиеха, Кларис щеше да увисне на въжето. Той се огледа.
— Останаха ли няколко фойерверки?
— Да. — Милисънт отиде до вратата и заповяда на чакащия лакей да ги донесе.
— За какво са ти? — полюбопитства Прюдънс.
Робърт се обърна към малката си сестра. Лицето й беше съвсем бяло, тя хапеше устните си, а очите изглеждаха твърде големи на уплашеното лице.
— Смятам, че малко фойерверки ще ми послужат добре. — Той отиде при нея и я помилва по бузата. — Не се притеснявай, ще се справя.
Прюдънс изхълца, обърна се и побягна.
Пръстенът!
Робърт го извади и го напъха най-отдолу в чантата на седлото. Ще го даде на Кларис, след като я измъкне от затвора. Първо трябва да спаси живота й. Не беше сигурен как тя ще реагира на предложението му, но със сигурност ще поиска да се отблагодари на човека, който току-що я е спасил от смъртна опасност. Но той не искаше благодарност от Кларис. Искаше любовта й. Въпреки това се надяваше, че благодарността ще наклони везните в негова полза.
— Само ти можеш да я освободиш. — Милисънт беше абсолютно сигурна в брат си.
— Ще я освободя. — Робърт метна чантите на рамо и се запъти към стълбата, която водеше към оборите.
Милисънт тичаше след него.
— Ти си извършил всички геройства, които полковник Оугли е описал в книгата си, нали?
— Може би.
— Значи можеш да я спасиш. Ще го направиш ли?
— Може би. — Робърт се опитваше да си припомни как изглежда затворът в Джилмайкъл. — Зависи къде са я затворили. Аз играя с подправени карти, а те имат всички козове.
При следващите думи на Милисънт придружаващите ги лакеи се спогледаха ужасено.