Вълнуващи нощи

Робърт профуча по подвижния мост над сухия ров, извади от чантата на седлото парче желязо и почука нетърпеливо по грамадната дъбова врата.

Докато чакаше, той оглеждаше внимателно високата, заплашителна крепост на Джилмайкъл. Как да намери Кларис в този дяволски затвор. Не стига, че беше нощ, ами и не бе получил нито една достоверна информация за крепостта. Знаеше само, че е построена преди четиристотин години, за да пази английската граница от шотландски мародери. Джилмайкъл беше като всички английски крепости. Голяма. Непобедима. Недостъпна.

Самият Джилмайкъл беше сравнително малко селище. Вероятно в крепостта нямаше много затворници, което означаваше, че и стражите не са много на брой. Щеше да ги обезвреди и да намери Кларис. С божията помощ щеше да я изведе от крепостта и да препуснат към къщи още преди проклетият съдия да е забелязал бягството й.

След това щеше да се върне и накаже мръсното английско куче. Неволно стисна ръце в юмруци. Но това удоволствие ще почака, докато не прибере Кларис на сигурно място в Макензи Мейнър. Ако Феърфут й е сторил зло, ще умре по най-болезнения, най-унизителния начин, който човек може да си представи. Робърт знаеше, че можа да разчита на въображението си.

Почука отново. Дървото приглушаваше шума, но в къщичката на пазачите със сигурност имаше някой.

Ако Валдемар беше с него, в този момент вече щеше да се катери по крепостната стена, вързан с въже, а после да мине като сянка по коридорите. Да намери Кларис, да я изведе от килията и при нужда да покрива гърба на Робърт по време на бягството. Винаги беше по-добре в затвора да проникнат двама души, но днес нямаше избор. Валдемар беше на път към Лондон. Към свободния живот. В сравнение с усилията, които бяха положили, за да му върнат свободата, това тук изглеждаше като детска игра.

Робърт усещаше липсата на приятеля си по-силно, отколкото беше очаквал. За момент му се привидя, че по крепостния зид наистина се катери мъж, привързан с въже. Тъкмо когато щеше да отстъпи назад, за да огледа по-внимателно стените, малкото, защитено с решетка прозорче се отвори.

— Какво търсите тук по това време? — изръмжа дълбок глас — Не знаете ли, че има забрана за влизане?

— Вашите глупави забрани не ме интересуват — отговори презрително лордът. — Не знаете ли кой съм аз?

— Не… — Пазачът огледа подозрително нощния гост. На фона на идващата от къщичката на пазачите светлина Робърт видя пред себе си истински колос с необикновен ръст и маса. Очевидно трябваше да продължи да блъфира.

— Аз съм полковник Оугли. Сигурно сте чували за мен.

— Не… — Пазачът буквално изплю думата.

— Аз съм героят от Иберийския полуостров. Там извърших невероятни геройства и ме окичиха с ордени. Спасих живота на стотици английски войници. Именно аз залових фалшивата принцеса, която днес бе доведена в крепостта.

Едрият пазач се почеса по главата.

— Не сте вие. Бил е съдия Феърфут.

Жалък лъжец!