Шпионинът

— И скалпират.

— Да, сър. Също и скалпират — свещеникът погледна Лоутън с подозрение. — Червенокожите, диви индианци.

— И вие очаквахте да срещнете тези господа с украшения по носовете в неутралните територии?

— Разбира се. В Англия научих, че вътрешността гъмжи от тях.

— И наричате това „вътрешността на Америка“? — Лоутън отново спря и погледна лицето на събеседника си с изненада, която бе твърде спонтанна, за да е престорена.

— Да, сър, смятам, че съм във вътрешността.

— Погледнете натам — каза капитанът и посочи на изток. — Виждате ли това море, което очите не могат да обхванат? Някъде там е Англия, за която смятате, че е достойна да владее половината свят. Виждате ли родната си земя?

— Не е възможно да се види нещо, което е на три хиляди мили — отговори свещеникът учудено, изпълнен със съмнения по отношение на нормалността на събеседника си.

— Не! Колко жалко че способностите на човека не отговарят на амбициите му! Сега погледнете на запад. Вижте тази огромна морска шир, която лежи между бреговете на Америка и Китай.

— Не виждам нищо, освен суша. Няма никаква вода.

— Невъзможно е да се видят неща на три хиляди мили разстояние! — каза Лоутън и тръгна отново — Ако се боите от диваците, търсете ги в редиците на вашия принц. Ромът и златото са осигурили верността им.

— Нищо не е по-вероятно, от това, да съм бил заблуден, — каза духовникът като крадешком поглеждаше едрата фигура н бакембардите на събеседника си — но у дома се ширят слухове, а и не бях сигурен какво ще стане, като срещна врагове като вас, затова и побягнах като ви видях.

— Не много умно. Конят ми бяга доста по-бързо от вас, а и да бяхте избягали от Сцила, щяхте да попаднете на Харибда. В тези гори и скали се крият точно тези, от които се страхувате.

— Диваците! — възкликна свещеника и инстинктивно забърза.

— Повече от диваци! Това са хора, които под маската на патриотизма бродят из страната с неутолим апетит за плячкосване и жестокост, пред която изобретателността на индианците е нищо — те са хора, чиито усти са пълни със свобода и равенство, а сърцата им с алчност и злост — джентълмени, наречени скинъри.

— Чувал съм да се споменава за тях в нашата армия — каза уплашения свещеник — и винаги съм мислил че са туземци.

— Обиждате местните жители.

Те стигнаха до мястото, където бе Холистър, който се изненада, когато научи кой е пленникът на капитана. След заповедта на Лоутън, войниците започнаха да събират остатъците от покъщнината, които си струваха усилията, а той и преподобният му спътник, който възседна един буен кон се отправиха към лагера на кавалеристите.

Сингълтън желаеше тялото на сестра му да бъде пренесено при поста на баща им и съответната подготовка бе направена рано. Ранените британци бяха предадени на свещеника и към обяд Лоутън смяташе, че приготовленията ще позволят след няколко часа малката му група да остане сама и необезпокоявана във Фор Корнърс.

Докато стоеше облегнат на вратата и гледаше замислен пред себе си до ушите му достигна конски тропот и след малко по пътя се появи препускащ конник от ескадрона, чиято мисия сякаш бе от особена важност. Конят му бе разпенен, а ездачът изглеждаше удовлетворен от изпълнената задача. Без да каже дума, той подаде на Лоутън едно писмо и поведе коня си към конюшнята. Капитанът позна почерка на майора и прочете следното: