Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
— Би ли се осмелил? — попита Сингълтън ядосано.
— Успокой се, братко, и ме слушай — каза тя и отново се изправи с последно усилие. — Ето я простата, разбираема причина. Ние и двете сме останали без майка. Но лелята — таза мила, чистосърдечна, внимателна жена е причина ти да спечелиш, Франсис. О колко губи тази, която не е била под грижите на жена като малка! Аз винаги съм показвала чувствата, които ти си научена да подтискаш. След всичко това как мога да искам да живея?
— Изабела, моя Изабела, ти бълнуваш!
— Само още една дума — защото чувствам как кръвта, която винаги е била буйна, сега изтича бързо от място, което природата не е предвидила. За да оцениш една жена трябва да я търсиш, животът й е низ От прикрити чувства и блажени са тези, които в младостта си са успели да се научат да правят това без лицемерие, защото само те могат да бъдат щастливи с мъже като… като Дънуди.
Гласът и заглъхна, и тя се отпусна назад върху възглавницата. Викът на Сингълтън доведе и останалите в стаята, но смъртта вече бе поставила знака си на лицето и — тя успя само да хване ръката на Джордж и да я притисне до сърцето си за миг, след което я отпусна и с лека конвулсия издъхна.
Франсис Уортън бе смятала, че съдбата е нанесла най-лошия си удар, като е изложила брат и на опасност и като е взела разсъдъка на сестра й, но сега, след облекчението донесено й от предсмъртните думи на Изабела, тя разбра, че и друга мъка е изпълвала сърцето й. Осъзна цялата истина, осъзна мъжката деликатност на Дънуди — всичко го издигаше в очите й — и съжалението, че поради дълг и гордост се е заставила да го подценява, се смени с тъга, дори с отчаяние. Но отчаянието не е присъщо на младостта и сега тя имаше една тайна радост, която й даваше нови сили.
На следната сутрин, след тази нощ на страдания, слънцето се показа с целия си блясък и сякаш се присмиваше на дребните проблеми на хората. С първите му лъчи Лоутън бе готов да се качи на коня си. Той вече бе дал нарежданията си и мълчаливо прехвърли крак през седлото. Хвърли един тъжен поглед към малкото разстояние, което бе помогнало на бандита да избяга и тръгна бавно надолу към долината.
Всичко наоколо бе мъртвешки застинало и нямаше и следа от събитията от предната вечер, които да помрачат блясъка на прекрасната сутрин. Поразен от контраста между човек и природа, драгунът продължи да язди безразличен към дебнещите го по пътя опасности, докато конят му не изпръхтя в поздрав на жребците от патрула на сержант Холистър. Тук вече ясно се виждаха следите от предната вечер, но капитанът гледаше на тях като човек свикнал с такива леща. Без да губи време за безполезни съжаления, той премина направо на въпроса.
— Нещо особено? — попита той.
— Нищо, което бихме се осмелили да нападнем. По едно време чухме далечни изстрели и бяхме готови да тръгнем.
— Добре — каза Лоутън мрачно. — Ех, Холистър, бих дал коня си, да можеше да си с мен, когато този убиец натисна спусъка на скалите, които са навсякъде тук.
— На светло и очи в очи ме бива, колкото и всеки друг. Но не мога да кажа, че прекалено много обичам да се бия с този, който не го поваля пито стоманата, нито оловото.
— Какви глупости са завладели отново мистифицирания ти мозък, Холистър?
— Не ми харесва никак онова тъмно нещо, което се движи покрай гората още от зори. През нощта го видяхме два пъти да минава през светлината от огъня, без съмнение с лоши намерения.
— Онази черна топка ли имаш предвид? Наистина се движи.
— Но не като смъртен — каза сержантът като гледаше нататък боязливо. — Сякаш плува и няма крака.
— И крила да има, ще я хвана: Чакай докато се върна. Едва изговорил това, конят му се понесе през равнината, сякаш за да потвърди думите на господаря си.
— Проклетите скали! — изруга той, когато видя, че това, което преследва се запътва към склона на хълма. Но сигурно поради неопитност или от страх, то подмина очевидното убежище и побягна по равнината.
— Ще те хвана, човек или дявол! — изрева Лоутън и извади сабята си. — Спри и се отбранявай!
Предложението явно бе прието, защото при звука на могъщия му глас нещото се свлече на земята в безформена черна маса, без признаци на живот.
— Какво е това? — каза Лоутън когато стигна до него. — Официалният тоалет на добрата Жанет Пейтън се разхожда из околността? Или напразно се мъчи да намери разтревожената си стопанка?
Той се наведе напред в стремената и с върха на сабята си махна копринения плат, за да открие отдолу част от преподобния джентълмен, който бе избягал предната вечер от Локъст с богослужебните си одежди.