Шпионинът

За посрещането на дамите драгуните бяха подготвили една стая, в която с преграда бяха отделили място за спане. Изабела бе пренесена там по нейна молба и бе поставена на грубото легло до Сара. Мис Пейтън и Франсис се притекоха на помощ и я завариха усмихната и с такова самообладание, че сметнаха, че е невредима.

— Слава Богу! — възкликна разтреперана лелята. — Когато падна при тези изстрели, помислих, че е станало нещо лошо. Наистина, много ужасни неща се случиха, но това ни бе спестено.

Изабела притисна ръка към гърдите си и все още се усмихваше, но в усмивката й имаше нещо зловещо, което смрази кръвта на Франсис.

— Джордж наблизо ли е? — попита тя. — Кажете му, че искам да го видя още веднъж.

— Нима е вярно? — изпищя мис Пейтън. — Но ти се усмихваш, нали не си ранена?

— Щастлива съм, съвсем щастлива — прошепна Изабела. — Има лек за всяка болка.

Сара се надигна и изгледа безумно съседката си. После протегна ръка и вдигна нейната. Беше обагрена с кръв.

— Виж! Но кръвта няма ли да отмие любовта? Омъжи се младо момиче и тогава никой няма да може да го прогони от сърцето ти освен ако — тя се наведе над нея и продължи шепнешком — освен ако не откриеш друга пред теб. Тогава умри — на небето няма съпруги.

Красивата луда скри лицето си под завивките и остана мълчалива до края на нощта. В това време влезе Лоутън. Свикнал с опасностите от всякакъв вид и претръпнал от ужасите на гражданската война, сега той не можеше да не се вълнува. Наведе се над крехката фигура на Изабела и мрачният му поглед говореше за това, какво става в душата му.

— Изабела — промълви той накрая. — Зная, че имаш смелост, каквато другите жени не притежават.

— Говори — отговори тя. — Ако имаш да кажеш нещо, кажи го без страх.

Войникът извърна лице и каза:

— Никой, улучен от куршум на това място, не е оцелял.

— Не се боя от смъртта, Лоутън. Благодаря ти, че не се съмняваш в мен. Чувствах го от самото начало.

— Тя не бива да е за такива като теб. Достатъчно е че англичаните са предизвикали младежта ни на бойното поле. Но когато жертва на войната стане младо хубаво момиче като теб, занаятът ми ме отвращава.

— Чуй ме Лоутън — каза Изабела като се надигна с усилие, но отказа да и помогнат. — От детството досега живея във военни лагери и гарнизони. През цялото време съм се стремила да нося радост в живота на стария си баща — мислиш ли, че бих заменила тези дни на опасности и лишения за спокоен живот? Не. Поне имам утехата да знам, че съм направила това, което една жена може да направи за каузата.